— По-добре да предупредим Ендикът — промърмори пазачът.
В главата на Левин зазвуча предупредителен сигнал.
— Я млъквай — сопна се раздразнено Уайзкамп. — Писна ми от твоето мърморене.
— Нали знаеш правилата. Никой външен човек не може да извършва никаква работа в сградата без разрешението на Ендикът.
Лаптопът изпиука и на екрана отново се появи емблемата на телефонната компания. Левин бързо изключи компютъра от мрежата.
— Виждаш ли? — обади се доволно Уайзкамп. — Готово.
— Сам ще намеря пътя — каза Левин, докато другият пазач вдигаше телефона. — Счетоводството ще ви изпрати сметката по електронната поща.
Левин се зърна в главния коридор, Уайзкамп не го последва. Това беше добре; нямаше да му се налага да измисля нови оправдания.
Другият пазач обаче, подозрителният, сигурно вече говореше с Ендикът. Това бе лошо. Ако Ендикът, който и да беше той, решеше да се обади в телефонната компания, за да провери за служител на име О’Рорк…
В горната част на стълбите Левин зави надясно по къс коридор. Служебните асансьори се намираха право напред, както го беше уверил мимът. Той влезе в най-близкия и се качи на втория етаж. Вратата се отвори и той попадна в коренно различен свят. Тук нямаше голи бетонни стени, нито прашни луминесцентни тръби на тавана. Пред асансьора започваше тъмновиолетова плюшена пътека и продължаваше по изящно обзаведен коридор. Малки абажури хвърляха виолетова светлина върху меката постилка. Левин забеляза черни квадрати на равни интервали по стените. Зачуди се какво представляват и накрая си даде сметка, че са плоски екрани, в момента изключени. През деня сигурно показваха електронни образи на известни картини, планове на етажите, данни от фондовата борса и Бог знае какво още.
Левин излезе от асансьора, мина по пустия коридор и зави зад един ъгъл към асансьорите за посетители. Когато натисна копчето, прозвуча лек звън и една от вратите се отвори със съскане. Той се огледа за последен път и влезе в асансьора. Кабината бе постлана със същия мек тъмновиолетов килим като коридора. Беше облицована със светло, плътно дърво, вероятно тиково. Задната стена бе стъклена и от нея се откриваше величествена гледка към бостънското пристанище. Под краката му блестяха безброй светлини.
— На кой етаж, моля? — попита асансьорът.
Сега трябваше да действа бързо. Левин откри изхода за мрежата под микрофона на алармената система и включи лаптопа си. Въведе една-единствена къса команда: завеса.
Изчака програмата на мима да изключи камерата на кабината, да запише картината от съседната и да започне да предава образа на монитора, отговорен за неговата. Сега в стаята на охраната щяха да виждат картина от празен асансьор; съвсем подходяща за кабина, която ще заседне между етажите.
— На кой етаж, моля? — повтори асансьорът.
Левин въведе нова команда: блокирай.
Лампата в кабината изгасна, после отново светна. Вратата се затвори. Левин погледна указателя за етажите. Когато мина седмия, асансьорът спря.
— Внимание — прозвуча спокойно гласът от уредбата. — Асансьорът е повреден.
Левин откачи преносимия оранжев телефон от колана си, седна с гръб към вратата и взе лаптопа в скута си. Бръкна в джоба си и извади странното устройство, донесено му от един от хакерите по-рано през деня, и го включи в компютъра. Измъкна късата антена на апаратчето. След това въведе друга кратка команда: души. На екрана веднага се появи отговор:
Здрасти, мой човек! Предполагам, че всичко е минало добре и сега си на сигурно място в асансьора между седмия и осмия етаж.
„Между седмия и осмия съм“ — написа Левин, — „но не съм сигурен, че всичко е минало добре. Има опасност да предупредят за идването ми някой си Ендикът.“
Името ми е познато, мисля, че това е началникът на охраната. Чакай малко.
Екранът потъмня. След няколко минути мимът отново се включи:
Направих кратко проучване в централата на „Джиндайн“. Засега във вражеския лагер всичко е спокойно. Готов ли си за действие?
Въпреки вътрешния си глас Левин написа: „Да.“
Много добре. Не забравяй какво ти казах, професорче. Скоупс и само Скоупс контролира достъпа до горните етажи на сградата. Това означава, че трябва да проникнеш в личното му киберпространство. Казах ти каквото знам за него. Няма друго такова в света. Никой не знае за компютърно симулирания му свят освен показаното преди години в Центъра за невробиокибернетика. Тогава той говореше за нов начин на програмиране, наречен от него „Цифропространство“. Това е някакво триизмерно обкръжение, неговата лична база, от която прониква във всички кътчета на мрежата. Оттогава не е изнасял никаква информация. Предполагам, че е създал толкова съвършено нещо, че иска да го запази само за себе си. По потока на информация определих, че тази програма работи по петнайсет милиона линии едновременно. Това е истински змей на програмирането. Знам къде се намира сървърът на Цифропространството и мога да ти осигуря програма, с която да проникнеш в него. Но само толкова. За да се свържеш, трябва да се намираш в самата сграда.