Картината отново се смени и пред него се отвори непрогледен безкрай. Отдолу сивкавата повърхност на луната се движеше лениво в празното пространство, разкривайки без свян тъмните си кратери. Отзад се виждаше бледият силует на Земята, синкав кръг в непрогледния мрак. Усещането за простор бе невероятно; Левин затвори за момент очи, за да се отърси от замайването.
Сега осъзна какво всъщност става. Програмата на мима бе отворила прозорец в личния сървър на Скоупс и беше променила нормалната последователност на образите, показвани на видеостената. Сега различните картини се появяваха една след друга като фантастична прожекция. Левин се запита какви ли други образи е програмирал Скоупс за възхита или объркване на пътуващите в асансьора.
Картината отново се смени и Левин се озова пред странен пейзаж: триизмерен лабиринт от сгради и проходи, издигнат сякаш от нищото в бездънното пространство. Той сякаш наблюдаваше всичко това от голяма платформа, постлана с матово кафяви, червени и жълти плочки. От края на платформата тръгваха многобройни мостове и стълбища във всички посоки: някои надолу, други нагоре, трети хоризонтално на същото ниво. Сред мостовете се издигаха десетки съоръжения, тъмни, с безброй светещи прозорци. Между постройките минаваха ярки ивици като реки от светлина.
Пейзажът бе красив, дори величествен, но след няколко минути Левин започна да нервничи, да се пита колко време ще е нужно на програмата на мима да му осигури достъп до киберпространството на „Джиндайн“. Той промени положението си на пода.
Картината пред него също се премести.
Левин сведе поглед. Даде си сметка, че при преместването си неволно е завъртял топчето на мишката на лаптопа. Той отново постави пръст върху топчето и го завъртя.
Платформата веднага се премести назад и той се намери на самия й ръб в основата на тесен мост през пространството. Плавното преместване на картината създаваше усещане за истинско движение.
Левин си пое дълбоко въздух. Този път не гледаше просто поредната картина на видеостената: намираше се вътре в компютърно създадения свят на Скоупс.
Левин вдигна ръце от лаптопа и се протегна. После внимателно постави пръста на едната си ръка върху топчето на мишката, другата — върху клавишите, управляващи курсора. Внимателно започна да разучава как да се движи из странния свят, в който се намираше. Огромните размери на видеостената и невероятната разделителна способност затрудняваха ориентацията му. Виеше му се свят. Въпреки че знаеше, че седи просто пред един компютърен екран, не можеше да потисне страха от падане в бездънното пространство отдолу. Затова се движеше изключително внимателно и бавно.
Накрая остави лаптопа и се разкърши. Погледна часовника си и с ужас установи, че е минал цял час. Един час, а не беше мръднал от платформата. Пейзажът бе възхитителен и страховит. Време беше обаче да намери Скоупс.
Когато отново посягаше към лаптопа, той долови тих напевен звук, сякаш някой пееше. Идваше от високоговорителите на асансьора. Кога е започнал, Левин не можеше да определи, може би през цялото време беше звучал. Дори не можеше да предположи защо се чува.
Левин започна да се тревожи. Трябваше да открие Скоупс в триизмерния модел на компютърния свят на „Джиндайн“, да говори с него, да го убеди в сериозността на положението. Как обаче да го постигне? Очевидно киберпространството бе твърде обширно, за да скита сам из него. А дори да срещне Скоупс, как щеше да го познае?
Трябваше да обмисли положението. Този свят бе невероятно обширен и сложен, сигурно беше създаден с някаква цел. През последните няколко години Скоупс държеше проектите си за създаването му в пълна тайна. Освен че е създал собствено киберпространство и редовно се разхождаше из него, нищо друго не се знаеше.
Все пак изглеждаше очевидно, че всичко — форми и звук — представлява различните компютърни устройства, програми и архиви на мрежата на „Джиндайн“.
Левин си избра наслуки един проход и тръгна предпазливо по него, опитвайки се да свикне със странното чувство, че се движи. Намираше се на мост без перила, постлан с плочки, оформящи странни рисунки. Подреждането им сигурно имаше някакво значение, но той нямаше идея какво: може би различна структура на информацията, различни последователности в двоичен код?
Проходът криволичеше между няколко сгради с различни размери и форма и завършваше с масивна сребриста врата. Левин стигна до нея и се опита да я отвори. Тайнствената музика се усили, но нищо не стана. Той се върна на едно разклонение и тръгна по друг мост, който минаваше над една река от светлина, течаща между сградите. Той нагази в реката и тя се превърна в поток от шестнайсетичен код, движещ се с главоломна скорост. Левин бързо отстъпи назад.