Слънцето се появи иззад планините, дълги сенки плъзнаха към хоризонта. Колкото повече то се изкачваше в небето, толкова по-къси ставаха те. Скоро замириса на нагрят пясък и креозотни храсти. Денят щеше да е горещ. Много горещ. И никъде нямаше по-жестока жега от тази сред черните камъни на Малпаис.
Той имаше предостатъчно вода и боеприпаси. Преднината на бегълците не можеше да е повече от шест-седем километра. Дистанцията скоро щеше да се скъси, като се има предвид, че лавата щеше да ги забави. Въпреки че беше загубил момента на изненадата, това, че знаеха, че ги преследва, щеше да ги накара да пътуват и през деня.
На около километър от лавата двете следи отново се събраха. Най ги последва до началото на лавовото поле. Белезникавите драскотини от подковите по черните базалтови скали се виждаха дори без да слиза от коня. Сега слънцето светеше, преследването беше детска игра.
Температурата още бе поносима, трийсетина градуса. След час щеше да се вдигне на четирийсет; след още един — на четирийсет и пет. На хиляда и двеста метра надморска височина, при това ясно небе, жегата щеше да стане непоносима. Единствената сянка наоколо бе тази под корема на коня. Ако Най не ги убие до вечерта, пустинята щеше да свърши работата.
Лавовото поле се простираше напред. На места се виждаха ями, където таванът на някоя кухина в скалата се беше срутил. Другаде се издигаха скални ребра, образувани при забавянето на потока от разтопена скала и натрупването на застиналата лава на пластове. Черните камъни вече се бяха напекли и излъчваха нагорещен въздух.
Муерто внимателно избираше пътя си през неравната местност. Копитата му тракаха по камъните. Някакъв гущер се шмугна в една пукнатина. Мисълта как Карсън и Де Вака скитат в тази жега без вода накара Най да ожаднее. Той отпи блажено от единия мях. Водата беше още студена и имаше приятния привкус на лен.
Сянката още го следеше, движеше се неуморно зад коня му. Не му бе продумала повече, но Най се чувстваше някак си по-сигурно в компанията й.
След няколко километра той отново слезе и откри с лекота следите на бегълците.
Карсън и Де Вака бяха продължили на изток към един нисък вулканичен конус. Конусът имаше отвор от западната си страна, откъдето излизаше поток застинала лава. Следите продължаваха направо към този отвор.
Най едва сдържаше радостта си. Карсън и жената се бяха запътили към вулканичния конус с една-единствена цел: да потърсят убежище. Мислеха си, че са се изплъзнали на Най сред лавата. Даваха си сметка, че пътуването из пустинята през деня е равносилно на самоубийство и смятаха да изчакат нощта в пещерата сред лавата.
Най забеляза и лека ивица дим да излиза от отвора на конуса. Спря рязко, не можеше да повярва на очите си. Карсън сигурно бе уловил нещо, най-вероятно заек, и сега пируваха. Той огледа внимателно следата, провери за някакви признаци за клопка. Карсън се оказа много хитър. Може би от другата страна на конуса имаше друг изход.
Най остави Муерто на безопасно разстояние и тръгна към конуса изключително предпазливо. Реши първо да провери от другата страна. Димът, следите, можеше да е някаква клопка.
Клопка обаче нямаше. Отзад не се виждаха други следи. Двамата бяха влезли в пещерата.
Най знаеше какво трябва да направи. Да се качи от задната страна на конуса, където скалите от застинала лава се издигаха стръмно нагоре. От високото можеше да застреля всекиго в основата на конуса. Нямаше къде да се скрият.
Той се върна при Муерто и го поведе към югоизточния край на конуса. Там, в сянката, нареди на коня да не мърда. Преметна пушката през рамо, взе резервна кутия с патрони в джоба си и с мъка се заизкачва по стената на вулканичния конус. Скалата бе напечена и се ронеше, но той знаеше, че звукът няма да се чуе в пещерата.
След броени минути стигна до кратера, смъкна предпазителя на пушката. На трийсетина метра отдолу забеляза малък огън. Върху един храст бе окачена някаква кърпа, явно изпрана и оставена да съхне. До нея висеше фланелка. Това определено беше лагерът им и те още бяха вътре. Но къде, по дяволите, се криеха?
Той се огледа. Отстрани на кратера имаше по-малка дупка, напълно тъмна. Сигурно отмаряха на сянка. Ами конете? Карсън сигурно ги беше отвел на известно разстояние, за да попасат.
Най седна и зачака, подпря буза на приклада. Като се покажат от дупката, щеше да ги пипне.
Минаха четирийсет минути. Най забеляза, че сянката, която го беше последвала неотлъчно и тук, започва да се мести нетърпеливо.