Скоупс се намръщи:
— Позволено ли е да се използват няколко цитата от един източник по една и съща тема? Правиш го за втори път.
Левин вдигна рамене:
— Защо не?
— Добре тогава. „Господ не само че играе зарове с Вселената, ами понякога ги хвърля там, където не могат да се видят.“ Хоукинс.
— „Колкото повече опознаваме вселената, толкова по-безсмислена ни се вижда.“ Вайнберг.
— Много добре. Този ми хареса. „Истинското познание за вселената е позволено само на опиянени мечтатели и изкуфели астрономи.“ Лийри.
Последва пауза.
— Тимоти Лийри ли? — попита Левин.
— Разбира се.
Левин се замисли:
— Не съм сигурен, че Лийри би казал такава глупост.
Скоупс се усмихна:
— Ако се съмняваш, оспори ме.
Левин замълча. Любимата стратегия на Скоупс бе да измисля несъществуващи цитати от самото начало, а да запазва истинските за накрая, за да изтощи запасите на противника си. Левин четеше Лийри още от студентските си години и някак си вътрешно чувстваше, че сентенцията не звучи добре за него. Друга стратегия на Скоупс обаче беше да използва необичайни цитати, за да предизвика противника да го оспори. Левин погледна безизразното лице на Скоупс. Ако го оспори и Лийри наистина е казал такова нещо… Той прогони тези мисли от главата си.
Секундите минаваха.
— Оспорвам те — каза накрая Левин.
Скоупс потръпна. Пребледня. Беше изправен — както Левин преди толкова много години — пред огромна загуба.
— Тежко е, нали? — попита Левин.
Скоупс запази мълчание.
— Не те мъчи самата загуба — продължи Левин. — По-тежък е начинът, по който си загубил. Цял живот ще си спомняш този момент. Ще се питаш как си допуснал такава глупава грешка. Никога няма да го забравиш. Аз още не мога.
Скоупс продължаваше да мълчи. Почти замаян от бързата си победа, Левин видя ръката му да потрепва и си даде сметка (секунди, преди да се случи), че изпълнителният директор на „Джиндайн“ никога няма да даде доброволно смъртоносния вирус. Преди двайсет години, когато Левин загуби в Играта, той удържа на думата си. Подписа патента за устойчивата царевица и остави Скоупс да натрупа богатство от общото им откритие, вместо да го предостави безвъзмездно на човечеството. Сега Скоупс бе загубил много повече…
Левин грабна ампулата точно когато и Скоупс се пресягаше към нея. Ръцете им я достигнаха едновременно. Двамата мъже задърпаха опасния стъклен предмет всеки към себе си.
— Брент! — изкрещя Левин. — Брент, ти обеща…
Внезапно се чу глухо изпукване. Левин почувства остро убождане и по ръцете му се разля някаква течност.
Той сведе поглед.
Смъртоносният разтвор с x-flu II бе образувал мокро петно върху подписания договор. Левин отвори длан: от кожата му стърчаха парченца стъкло, към китката му се стичаха струйки кръв. При свиването дланта го заболя.
Той вдигна очи. Скоупс отваряше своята ръка. Неговата длан също бе порязана и кървава.
Погледите им се срещнаха.
Карсън я дърпаше за ръката, опитваше се да й каже нещо.
— Златото на Мондрагон — промълви накрая.
— Какво? — прошепна Де Вака.
— Използвай го.
Лицето му се сгърчи от болка и той се отпусна безжизнено върху пясъка.
Шумът от стъпките на Най приближи. Изведнъж Де Вака осъзна какво е имал предвид Карсън. Тя бръкна в джоба си и измъкна четирите монети, които бе открила в пещерата.
— Най! — изкрещя. — Тук има нещо, което може да те заинтересува.
Тя хвърли монетите през камъка. Стъпките спряха. Чу се силна въздишка, после ругатня. Стъпките продължиха и скоро тя чу запъхтяното дишане на Най иззад камъка. Тя затвори очи, сви се на кълбо и зачака. След миг усети допира на дулото на пушката в тила си.
— Започвам да броя — каза Най. — До три искам да ми кажеш къде намери тези монети.
Тя не проговори.
— Едно.
Тя продължи да чака.
— Две.
Тя си пое дълбоко въздух; стисна още по-силно очи.
— Три.
Нищо не се случи.
— Погледни ме — нареди накрая Най.
Тя бавно отвори очи и се обърна. Най стоеше до нея опрял крак в един камък; тялото му закриваше слънцето. Тропическият шлем и дългото английско сако, които преди й се бяха стрували толкова смешни, сега изглеждаха зловещо, като олицетворение на смъртта в тази безлюдна пустош. Той държеше златната монета. Кървясалите му очи спряха за момент върху голите й гърди, после се отместиха безизразно. Той премести дулото на пушката към слепоочието й. Минаха още няколко секунди. Най се завъртя на пети и отново се отдалечи. След малко проехтя нов изстрел; Де Вака подскочи. Чу се дълбока въздишка. „Убил е Дорчо — помисли си тя. — Сега претърсва дисагите за още злато.“