След малко Най се появи отново. Хвана Де Вака за косата и я изправи грубо. Изви главата й на една страна. Тя имаше чувството, че усеща как космите й се късат един по един от корените. След това, с рязко движение, той я блъсна към скалите в дъното на тунела. Завъртя пушката и заби с все сила приклада в корема й. Тя се преви, извика от болка и той отново я хвана за косата.
— Слушай внимателно. Искам да знам откъде намери тази монета.
Тя извърна очи и кимна към краката му. Той погледна надолу и видя ножа. Вдигна го и разгледа внимателно дръжката.
— Диего де Мондрагон — прошепна.
Приближи лицето си до нейното. Очите му бяха кървясали, почти целите червени.
— Открили сте съкровището — изсъска той.
Тя кимна.
Той отново насочи пушката в лицето й:
— Къде?
Тя го погледна в очите:
— Ако ти кажа, ще ме убиеш. Ако не, пак ще ме убиеш. И в двата случая ще умра.
— Кучка. Няма да те убия. Ще те измъчвам до смърт.
— Хайде, опитай.
Той стисна юмрук и я удари с все сила в лицето. Тя се олюля, ушите й забучаха, почувства странна топлина в главата си. Залитна напред, но той отново я притисна към острите камъни.
— Няма да успееш — промълви тя.
Той отново я удари. За момент пред очите й притъмня; тя почувства как от разцепената й устна потича кръв. Погледът й отново се проясни; тя опипа устата си и установи, че е загубила един зъб.
— Къде — повтори Най.
Тя стисна силно очи и не отговори. Стегна мускули в очакване на следващия удар.
Стъпките се отдалечиха и тя чу Най да шепне нещо. От време на време млъкваше, сякаш да чуе отговора на друг човек. С кого разговаряше? Сигурно със Сингър или някой от охраната на „Маунт Драгън“. Малкото й надежда започна да гасне: толкова бяха сигурни, че Най е сам.
Стъпките отново се приближиха и тя отвори очи. Най насочи пушката към главата на Карсън:
— Кажи, или ще го убия.
Де Вака си пое дълбоко въздух, изправи се. Това щеше да е най-трудното.
— Ами застреляй го. И без това вече не мога да го понасям. Пък и като го убиеш, златото ще остане само за мен. Никога няма да ти кажа. Освен…
Той рязко се извърна към нея:
— Освен какво?
— Освен ако не се споразумеем.
Тя не усети кога прикладът я е ударил, но пред очите й внезапно се спусна мрак. Когато дойде в съзнание, главата й се пръскаше. Тя остана да лежи със затворени очи. Отново чу гласа на Най: той разговаряше с някого. Тя се заслуша, за да долови гласа на събеседника му, но не чу нищо. Накрая се престраши да отвори очи. Слънцето бе залязло и над пустинята цареше мрак. Тя обаче бе почти сигурна, че освен Най и тях наоколо няма друг човек.
Въпреки болката тя почувства облекчение. „Пурблъд“ вършеше пъкленото си дело.
Най се върна, забеляза, че се е свестила.
— Каква е сделката? — попита.
Тя се извърна, затвори очи и се подготви за нов удар.
— Каква сделка — повтори Най.
— Златото за моя живот.
Той се замисли:
— За живота ти. Става.
— Животът ми е обречен без кон, оръжие и вода.
Последва мълчание. Внезапно последва нов, ужасен удар. Този път по-трудно дойде в съзнание. Чувстваше се отпаднала и сънлива. Дишаше трудно и беше сигурна, че носът й е счупен. Опита се да заговори без успех и отново потъна в мрака на безпаметността.
Когато отново се свести, лежеше на мек пясък. Опита да се повдигне, но непоносима болка преряза черепа й и премина по гръбначния й стълб. Най стоеше до нея с фенерче в ръка. Изглеждаше разтревожен.
— Ако още веднъж ме удариш — прошепна тя, — ще ме убиеш. Тогава никога няма да научиш къде е златото.
Тя си пое дълбоко въздух; затвори очи. След няколко минути отново заговори:
— Намира се на сто и петдесет километра от мястото, където си мислиш, че е.
— Къде?
— Животът ми за златото.
— Добре. Обещавам да не те убивам. Само ми кажи къде е златото. — Той се извърна, сякаш е чул нещо: — Да, да, помня.
После пак се обърна към нея.
— Ще оцелея само ако имам кон, оръжие и вода — прошепна тя. — Иначе ще умра и ти никога няма да разбереш…
Тя замълча.
Най я погледна, стисна ядно монетите, ръката му трепереше. От гърлото му се изтръгна слаб стон. От погледа му личеше, че лицето й изглежда ужасно.
— Доведи коня си — нареди тя.
Устата на Най се изкриви:
— Кажи ми веднага, моля те…
— Коня.
Очите й се затвориха сами. Когато отново успя да ги отвори, Най го нямаше. Тя седна въпреки болката. Носът и гърлото й бяха пълни с кръв и тя се закашля в опит да си поеме по-дълбоко въздух.
Най отново се появи между скалите, прекрасният му кон вървеше след него като безмълвна сянка.