Лицето на Феърли остана безизразно.
— Не можем да позволим този вирус да напусне пределите на стаята. Затова Осмостенът трябва да бъде стерилизиран.
Феърли отново кимна:
— Разбирам, сър.
— Съмнявам се. Двамата с доктор Левин сме заразени. Вирусът вече се размножава в организма ни. Затова ти трябва пряко да причиниш смъртта ни.
— Сър! Как мога…
— Млъквай и слушай. Ако не изпълниш нарежданията ми, милиарди хора ще умрат. Включително и ти.
Феърли запази мълчание.
— Искам веднага да мобилизираш два хеликоптера. Единия ще изпратиш до централата на „Джиндайн“ в Манчестър, откъдето ще натовари десет двулитрови бутилки VXV–12. — Скоупс направи бързо изчисление. — Обемът на стаята е приблизително деветстотин и шейсет кубически метра. Така че ще ни трябват поне шестнайсет литра втечнен 1,2-цианофосфатол–6, 6, 6-триметокси-меркурохексахлорид. Вторият хеликоптер да вземе нужното количество от базата ни в Норфолк. Да го пренесат в запечатани стъклени колби.
Феърли погледна някакъв екран до себе си; после пак вдигна очи към тях:
— Цианофосфатол ли?
— Това е биологична отрова. Много, много ефективна. Тя ще убие всичко живо в тази стая. Въпреки че се съхранява в течно състояние, тя има ниско парциално налягане и се изпарява лесно. Цялата стая ще се изпълни със стерилизиращ газ.
— Той няма ли да убие?…
— Спенсър, ние вече ще сме мъртви. Затова е VX-газът.
Феърли облиза устни:
— Господин Скоупс. Не можете да ме карате…
Гласът му заглъхна. Скоупс погледна образа му върху големия екран. По лицето на Феърли се стичаха капчици пот; прилежно сресаната му иначе коса бе започнала да се разрошва.
— Спенсър, никога не съм имал по-голяма нужда от верността ти — продължи Скоупс. — Трябва да разбереш, че аз вече съм мъртъв. Най-голямата услуга, която можеш да ми направиш, е да ме спасиш от мъчителната смърт от x-flu II. Няма време за губене.
— Слушам, сър — отговори Феърли и извърна очи.
— Всичко трябва да е налице до два часа. Уведоми ме, когато хеликоптерите пристигнат.
Скоупс натисна един клавиш и екранът потъмня. В стаята настъпи мъчителна тишина. След известно време Скоупс се обърна към Левин:
— Вярваш ли в живот след смъртта?
Левин поклати глава:
— В юдаизма, ние вярваме, че само онова, което вършим на този свят, е важно. Ако живеем достойно и почитаме Бог, постигаме безсмъртие. Оставяме това безсмъртие в наследство на децата си.
— Но ти нямаш деца, Чарлс.
— Винаги съм искал да имам. Затова се стараех да върша добро по други начини, не винаги успешни.
Скоупс се замисли. След известно време продължи:
— Аз презирах хората, които имат нужда от вяра в задгробния живот. Смятах го за слабост. Сега, когато наближава равносметката, ми се иска да съм отделил повече време на този въпрос. — Той сведе очи. — Хубаво е да вярваш в нещо.
Левин затвори очи, замисли се. Изведнъж ги отвори.
— Цифропространството — промълви.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти си програмирал хората от миналото ти да живеят в този компютърен свят. Защо не програмираш сам себе си? Така ти или част от теб ще остане жива. Може би дори ще предаде знанието и мъдростта ти на онези, които пожелаят да разговарят с теб.
Скоупс се изсмя рязко:
— Не съм много привлекателна личност, страхувам се. Както сам добре знаеш.
— Може би. Но със сигурност си много интересна личност.
Скоупс кимна:
— Благодаря за комплимента. — Замисли се. — Идеята ми се струва интересна.
— Имаме два часа за убиване.
Скоупс се усмихна вяло:
— Добре, Чарлс. Защо не? Имам обаче едно условие. Ти също трябва да се включиш в програмата. Не искам да се връщам сам на Монегън Айлънд.
— Аз не разбирам нищо от програмиране, камо ли от такъв сложен компютърен език.
— Няма проблем. Написал съм програма за създаване на компютърни образи. Използва прости алгоритми, задава ти въпроси, води кратки диалози, провежда някои психологически тестове. След това създава съответен герой и го вкарва в компютърния свят. Написал съм я, за да програмирам по-лесно образите от киберпространството, но ще проработи и за теб.
Той погледна въпросително Левин.
— А през това време може би ще ми кажеш защо си изобразил къщата толкова запусната — отговори Левин.
— Може би. Хайде да се залавяме за работа.
Накрая Левин избра образът му в киберпространството да прилича на самия него: с раздърпан черен костюм, плешиво теме и криви зъби. Обърна се бавно към видеокамерата в Осмостена. Образът от нея щеше да се запише под формата на неколкостотин отделни снимки, които заедно да образуват въображаемия Левин в компютърния свят на Скоупс. През последните деветдесет минути програмата му бе задала безброй въпроси за детските му спомени, начина му на мислене, религиозните и моралните му убеждения. Трябваше да изреди книгите, които е чел, списанията, за които е бил абониран през различни периоди от живота си. Програмата му зададе математически задачи, пита го за пътуванията му, музикалните му предпочитания, спомените за жена му. Проведе му психологически тестове, дори го нагруби, спори с него, вероятно, за да прецени темперамента му. С тези данни щеше да предаде знания, емоции и спомени на компютърното му тяло.