Фоси поклати глава:
— Ще се обадя, ако стане раздразнителен.
Пациентът лежеше върху голяма болнична количка с ръце до тялото и изпънати крака. От вратата Фоси успя да види само дългия му нос и наболата брада по лицето му. Лекарят затвори тихо вратата и пристъпи внимателно — така и не можеше да свикне с меката постилка на пода, в която краката му потъваха почти до кокалчетата. Не сваляше очи от изпружения човек. Гърдите на пациента се движеха ритмично под широките обездвижващи колани. Глезените му бяха стегнати с друг ремък.
Фоси се изкашля и пристъпи още една крачка.
Пресметна наум — четиринайсет часа, откакто го бяха изписали от Централната болница в Албукерк. Възможно ли беше да е толкова спокоен от халдола?
Той отново се изкашля:
— Добро утро, господин…
Той погледна картона, за да прочете името.
— Доктор Франклин Бърт — обади се тихо пациентът. — Извинете, че не мога да ви подам ръка, но както виждате…
Изненадан, Фоси обиколи от другата страна на количката, за да види лицето му. Доктор Франклин Бърт, името му беше познато.
Той отново погледна папката и отвори на първата страница. Да: доктор Франклин Бърт, молекулярен биолог, д.б.н. Завършил медицинския университет „Джон Хопкинс“. Старши научен сътрудник в Секретния изследователски център на „Джиндайн“. Някой бе поставил въпросителни до графата с научната му длъжност.
— Доктор Бърт? — не повярва Фоси.
Сивите очи на пациента го погледнаха с изненада:
— Познаваме ли се?
Лицето беше същото — малко по-състарено, разбира се, малко по-мургаво, но все още забележително запазено, без бръчки от ежедневните грижи, които постепенно се натрупват с възрастта по челото и около очите. Главата му бе превързана от едната страна, очите — силно зачервени.
Фоси не можеше да повярва. Бе присъствал на лекция на този човек. Беше се възхищавал на този корифей на науката. Как можеше да е тук, завързан с каиши в тази стая с тапицирани стени?
— Аз съм доктор Лойд Фоси. Бил съм на ваша лекция в Йейл. След това поговорихме малко. За синтетичните хормони…
Искаше му се Бърт да си спомни.
След известно време професорът въздъхна, кимна леко:
— Да. Простете ми. Сега си спомних. Засегнахте темата за връзката на синтетичния еритропоетин с получаването на метастази.
Фоси сякаш си отдъхна:
— Поласкан съм, че помните.
Бърт се замисли, по устните му заигра едва забележима усмивка; накрая каза:
— Радвам се да ви видя като практикуващ лекар.
Фоси изпита непреодолимо желание да погледне папката, да прочете отново историята на заболяването, бележките от други лекари, за да намери някакво обяснение. Бърт обаче не сваляше очи от него и той знаеше, че професорът следи мислите му.
Най-сетне той се престраши да сведе очи към картона. Веднага ги вдигна, но все пак успя да прочете думите: „силна психоза… халюцинации и бълнуване… бърза невролептизация“.
Доктор Бърт го гледаше бащински. Със странно чувство на притеснение Фоси напипа пулса на стегнатата му под каишите китка.
Бърт примигна, навлажни устни. Въздъхна дълбоко:
— Карах на юг от Албукерк. Знаете къде работя сега.
Фоси кимна. Когато Бърт се зае с частно производство и престана да пише, започна да се говори за изтичане на мозъци в търговския сектор.
— Провеждаме опити върху поведението на шимпанзета. Лабораторията ни е малка, голяма част от средствата и материалите си доставяме сами. Дойдох от „Джиндайн“ в Албукерк за някои химикали. Между тях и един синтетичен продукт на базата на фенициклидин в газообразно състояние.
Фоси пак кимна. Фенициклидин в газообразно състояние. Нещо като райския газ, може да те накара да се хилиш с часове. Странно вложение на парите за научни изследвания.
Бърт погледна Фоси в очите и се подсмихна, може би дори леко му намигна.
— Измерваме степента на поглъщане през капилярите на белия дроб — продължи. — Както и да е, бях тръгнал обратно. Бях уморен и сигурно съм задрямал на волана. Изскочих от пътя при Лас Линас. Нищо сериозно. Стъкленицата с газа обаче се счупи.
Фоси изръмжа. Това беше правдоподобно обяснение. Той много добре знаеше до какво може да доведе поглъщането дори на малки количества райски газ при иначе съвсем нормален човек. Във високи дози той причинява агресивно поведение. Беше го наблюдавал лично. Това обясняваше и зачервяването на очите.
Двамата замълчаха. Фоси забеляза, че зениците са нормални, никакво разширяване. Цветът на кожата бе добър. Имаше лека тахикардия, но Фоси си даваше сметка, че ако е стегнат с колани в такава тапицирана стая, и неговото сърце ще бие малко по-бързо от обикновеното. Нямаше абсолютно никакви признаци за психоза, вманиачаване и други подобни.