Сингър постави ръка на рамото му:
— Тези неща не трябва да те тревожат сега. Помисли за възможностите, които ти се отварят. Всеки обикновен общопрактикуващ лекар може би спасява стотици животи. Един специалист в спешно отделение — хиляди. Ти и аз обаче, „Джиндайн“… ние ще спасим милиони. Милиарди.
Той посочи към ниските планини на североизток, издигащи се над огряната от слънцето пустиня като гнили зъби.
— Преди петдесет години човекът взриви първата атомна бомба в основата на тези планини. Тринити Сайт е само на петдесет километра оттук. Това е тъмната страна на науката. Сега, половин век по-късно, в същата тази пустиня, ние имаме шанса да реабилитираме науката. Гениално просто. — Той стисна леко рамото на Карсън: — Гай, това ще е най-великото дело в живота ти. Това мога да ти го обещая.
Двамата запазиха мълчание, вперили поглед в безкрайността на пустинята. Карсън се почувства, сякаш е изправен пред самия Господ. Сингър бе прав.
Карсън стана в пет и половина. Седна на ръба на леглото и загледа през отворения прозорец към планините Сан Андрес. Хладният нощен въздух нахлуваше в стаята, носейки тишината на утрото. Той вдиша дълбоко. В Ню Джърси не можеше да се измъкне от леглото преди осем. Сега, още след втората си нощ в пустинята, той бе влязъл отново в нормалния си ритъм.
Загледа небето. Звездите изчезваха една по една, накрая на безоблачния небосклон остана само Венера. Небето придоби странния зеленикав цвят, характерен за минутите преди изгрева, постепенно се обагри в жълто. Върху синкавата повърхност на пустинята бавно започнаха да се открояват единични растения. Чепатите храсталаци от мескит и туфите пустинна трева тобоса бяха разхвърляни през големи разстояния. „Всеки организъм в пустинята търси самота“ — помисли си Карсън.
Стаята му бе оскъдно, но функционално обзаведена: легло, диван и кресло, голямо бюро, етажерки за книги. Той се изкъпа, обръсна и навлече бяла фланелка и къси бели панталони. Чувстваше особена възбуда при мисълта за първия си работен ден тук.
Следобедът беше преминал във формалности около постъпването му на работа: попълване на формуляри, снимане, записване на гласа и най-обстойния лекарски преглед, на който бе подлаган някога. Лекарят на института, Лайъл Грейди, беше хилав, дребен човек с писклив глас. Почти не се усмихваше и постоянно драскаше нещо по картона. След кратка вечеря със Сингър Карсън побърза да си легне. Искаше на следващата утрин да е напълно отпочинал.
Работният ден в „Джиндайн“ започваше в осем. Карсън не закусваше (навик, останал от дните, когато баща му го вдигаше по тъмно, за да оседлае коня му), но на път към новата си лаборатория мина през барчето. Там нямаше много хора и той си спомни думите на Сингър от предния ден: „Тук наблягаме на вечерята. Закуската и обядът не са много на почит. Работата в Камерата на смъртта направо убива апетита“.
Когато пристигна в преддверието на Камерата, колегите му бързо и мълчаливо навличаха изолационните си костюми. Всички се обърнаха да разгледат новодошлия, някои усмихнати приветливо, други с любопитство, трети с безразличие. Сингър също се появи в стаята за подготовка.
— Как спа? — попита той с усмивка и потупа Карсън приятелски по гърба.
— Добре. Нетърпелив съм да започвам.
— Добре, искам да те запозная с помощничката ти. — Той се огледа. — Къде е Сусана?
— Вече влезе — отвърна един от сътрудниците. — Трябваше да провери някакви култури.
— Ти си в Лаборатория 3 — обърна се Сингър към Карсън. — Розалинд показа ли ти пътя?
— Може да се каже.
— Добре. Може би за начало ще искаш да прегледаш протоколите на Франк Бърт. Сусана ще ти даде всичко необходимо.
След като си навлече костюма с помощта на Сингър, Карсън последва останалите през дезинфекциращия дъжд и в лабиринта от тесни коридори на Защитно ниво 5. Тежкият костюм и дихателните тръби още му създаваха трудности. След кратко лутане той най-сетне се намери пред металната врата с надпис: „ЛАБОРАТОРИЯ 3“.
Вътре облечена с обемист изолационен костюм фигура подреждаше някакви петрита върху една масичка. Карсън натисна копчето на микрофона.
— Здрасти. Ти ли си Сусана?
Забулената фигура се изправи.
— Аз съм Гай Карсън — представи се той.
В слушалката прозвуча писклив глас:
— Сусана Кабеса де Вака.
Двамата се ръкуваха тромаво.
— Тези костюми са истинско мъчение — заяви раздразнено Де Вака. — Значи ти си заместникът на Бърт?
— Да.
Тя надникна през стъклото на шлема му: