От вратата към кабината на охраната и асансьора водеше дълъг, полумрачен коридор. На отсрещната му страна имаше няколко врати към стаите на охраната, кухните, здравния пункт, въздухопречиствателната система и помещенията за прислужниците, обслужващи нуждите на собственика на осмостенната зала.
Най-близката врата до Осмостена беше отворена. Стаята, към която водеше, бе облицована в тъмночервено, имаше мраморна камина, персийски килим покриваше паркета, а по стените висяха няколко големи платна от хъдсънската школа. По средата стоеше масивно махагоново бюро. Единственият електрически уред в помещението беше старомоден телефон. Зад бюрото седеше мъж в костюм и пишеше нещо на лист хартия.
Лампите в големия Осмостен светеха слабо, осветяваха съвсем малки петна върху сводестия таван и върху пода на залата. В огрятото пространство се виждаше износен диван в стил 1970 г. Облегалките му бяха изтъркани от стотици ръце, през дупки в тапицерията се показваха парчета от пълнежа. Отпред бе залепен с тиксо. Въпреки цялата си грозота, диванът притежаваше едно незаменимо качество — беше изключително удобен.
От двете му страни имаше масички, имитация на антикварна мебел. Върху една от тях имаше голям телефон и няколко електронни устройства. На единия й ъгъл бе монтирана видеокамера, насочена към дивана. Другата масичка беше празна, но върху нея ясно личаха следите от безброй мазни опаковки от пица и лепкави кутии кока-кола.
Пред дивана имаше голяма работна маса. За разлика от останалите мебели тя беше невероятно изящна. Таблата й бе от скъпо кленово дърво, полирана до перфектност. Беше монтирана в рамка от желязно дърво, черна и масивна, със сложни орнаменти от американски орех. Тези орнаменти олицетворяваха наадаа, свещената царевица, основата на религията на древното индианско племе анасази. Зърната на тази царевица бяха направили собственика на осмостенната зала много богат. Единствената компютърна клавиатура в стаята се намираше върху масата, от едната й страна стърчеше къса антена.
Останалото пространство на помещението бе празно, ако не се брои големият музикален инструмент, върху който бяха фокусирани лъчите от лампите — шестоктавно масивно пиано, за което се твърдеше, че било направено специално за Бетовен през 1820 г. в Хамбург от Ото Шахтер. Бе изработено от палисандрово дърво в стил рококо с дърворезби на нимфи и водни духове. Пред пианото седеше мъж с черна тениска, дънки и плетени индиански мокасини, прегърбен, с безжизнено отпусната глава и пръсти, застинали върху клавишите от слонова кост. За няколко минути в помещението цареше пълна тишина. Тя внезапно бе нарушена от плътен намален септакорд, даващ началото на меланхолична мелодия в до мажор: встъплението на последната соната за пиано на Бетовен, Опус 111. Първите акорди проехтяха в обширното пространство. Интродукцията премина в алегро кон брио ед апасионато. Изведнъж в залата като фалшива нота прозвуча пиукането на видеотелефона. Маестрото продължи да движи пръсти по клавишите, без да му обръща внимание. Телефонът отново изпиука и един голям монитор до стената просветна, показвайки омазано с кал, мокро лице.
Мелодията внезапно секна. Пианистът се изправи със звучна ругатня, затръшна ядно капака на клавиатурата.
— Брент — извика лицето от монитора. — Там ли си?
Скоупс се приближи до изтъркания диван, настани се със скръстени крака върху него и взе компютърната клавиатура в скута си. Въведе няколко команди, после погледна големия екран.
Омазаният с кал мъж в момента седеше в някакъв джип. През прозорците се виждаше тучната зеленина на камерунската джунгла. Джипът се намираше в широка просека, по калта личаха следи от ботуши и автомобилни гуми. Отстрани на просеката бяха натрупани повалени стволове. На няколко метра от джипа бяха наредени няколко десетки метални клетки. През решетките се подаваха космати пръсти, надничаха плахи очички.
Скоупс обърна лице към камерата до дивана:
— Как е, Род?
— Времето е отврат.
— И тук вали.
— Да, ама ти не си видял и една капка, докато аз…
— Вече три дни те чакам, Фалфа — прекъсна го Скоупс. — Какво, по дяволите, става?
Лицето на екрана се усмихна виновно:
— Имахме проблеми с бензина. Изкарахме цялото село в джунглата, цели две седмици. За долар на човек на ден. Сега всички са богати, а ние се сдобихме с петдесет и шест шимпанзенца.
Той се ухили и избърса нос с ръка, при което само размаза още повече кал по лицето си. А може би не беше кал… Скоупс се извърна: