Докато размишляваше, на екрана се появи съобщение:
Покана за разговор от JohnSinger@Exec.Dragon
Натиснете командния бутон, за да се свържете
Карсън бързо премина на режим за разговор в мрежа и изпрати съобщение на Сингър. Цял ден не беше включвал компютъра в мрежата и нямаше представа кога Сингър му е изпратил съобщението.
JohnSinger@Exec.Dragon готов за разговор
Натиснете командния бутон, за да продължите
„Как си, Гай“ — появиха се първите думи на Сингър на екрана.
„Добре“ — написа Карсън. — „Току-що получих съобщението ти.“
Трябва да свикнеш да оставяш компютъра си постоянно свързан в мрежата, докато си в лабораторията. Кажи и на Сусана. Можеш ли да ми отделиш няколко минутки след вечеря? Трябва да обсъдим нещо.
„Кажи къде и в колко часа“ — написа Карсън.
Какво ще кажеш за девет часа в стола? Доскоро.
За какво ли му беше потрябвал? Карсън понечи да изключи компютъра от мрежата, но на екрана се появи ново съобщение:
Имате непрочетено писмо
Искате ли да го отворите сега? (Д/Н)
Карсън влезе в електронната си поща и отвори писмото. „Вероятно е по-ранно съобщение на Сингър“ — помисли си.
Здравей, Гай. Радвам се, че си се захванал вече за работа.
Планът ти за работа ми хареса. Личи си, че си убеден в успеха. Помни обаче едно: Франк Бърт беше най-способният учен, когото съм познавал, а не успя да се справи с тази задача. Така че не ми се сърди, става ли?
Вярвам в теб, Гай.
Малко след девет Карсън си взе едно уиски от бара на института и излезе на панорамната тераса. В ранната вечер столът — с уютната си атмосфера и дъските за табла и шах — бе любимо място за учените. Сега обаче беше почти празен. Навън вятърът бе утихнал, жегата — намаляла. Терасата беше празна и той си избра място с гръб към постройката. Вдиша с наслада ароматните изпарения на уискито — пиеше го без лед, навик, запазен от ранчото на баща си, когато постоянно носеше малка манерка на бедрото си. Сиянието на залеза избледняваше зад далечните планини Фра Кристобал. На североизток и изток небето още носеше следи от розово.
Карсън отпусна глава назад и затвори очи; жадно вдиша ароматния пустинен въздух — смесица от миризма на креозотен храст, прах и сол. Преди да замине на изток усещаше тази миризма само след дъжд, когато беше най-силна. Сега обаче сетивата му бяха изострени за нея. Той отново отвори очи и загледа бездънното черно небе, осеяно със звезди: Скорпион светеше ярко на юг, Лебед — точно над главата му, Млечният път прекосяваше целия безкрай.
Омагьосващият аромат на нощта и познатите звезди извикаха стотици спомени. Той отпи замислено от питието си.
Отвън се чуха стъпки и той прогони тъжните мисли. Приближаваха откъм жилищния комплекс и Карсън предположи, че е Сингър. Мъжът, който се появи обаче, не беше нисък и набит, а около метър и деветдесет висок и облечен с безупречен, изработен по поръчка костюм. В контраст с облеклото на главата му се мъдреше тропически шлем. Сивата му коса, вързана на опашка, проблясваше на меката светлина на лампите. Без да обръща внимание на Карсън, той продължи покрай терасата към главния площад на комплекса.
Зад Карсън се чу изтропване, после гласът на Сингър:
— Хубав залез, нали? Цялата отвратителност на дните тук се компенсира от нощите. Почти.
Той застана до Карсън; носеше чаша горещо кафе. Карсън кимна към отминаващата фигура:
— Кой е този?
Сингър погледна в указаната посока, присви очи:
— А, това е Най, началникът на охраната.
— Това значи бил Най. Какво му е? Искам да кажа, изглежда малко странно с този костюм и тропическия си шлем.
— „Странно“ не е точната дума. Той изглежда направо смешно. Съветвам те обаче да не го казваш пред него. — Сингър си взе стол и се настани до Карсън. — Работил е в ядрената база „Уиндърмиър“ във Великобритания. Спомняш ли си онзи нещастен случай? Говореше се за саботаж и по някакъв начин Най, като началник на охраната, опрал пешкира. След това никой не го искал и се наложило да си търси работа някъде в Близкия изток. Брент обаче има странни виждания за хората. Решил, че Най, който винаги се е старал да бъде изряден във всичко, ще действа сто пъти по-внимателно след инцидента. Затова го назначил в клона на „Джиндайн“ във Великобритания. Най се оказал такъв маниак на тема сигурност, че Скоупс го изпрати тук още от самото построяване на комплекса. Оттогава не е мърдал оттук. Никога не си взима почивка. Е, не е съвсем така. През почивните дни често излиза да поязди сред пустинята. Понякога дори пренощува там, което е напълно забранено тук. Скоупс сигурно знае, но явно няма нищо против.