— Как? — чу се нетърпелив глас.
— Това не е важно — сопна се Левин. — Важно е, че Скоупс напусна колежа и използва дивидентите от патента, за да основе „Джиндайн“. Аз отказах да имам каквото и да било общо с него; с парите, с компанията, с всичко. За мен това беше най-отвратителната форма на експлоатация. След по-малко от три месеца обаче патентният срок за хибрида x-rust ще изтече. За да бъде подновен, документите трябва да бъдат подписани от двама души: от мен и от господин Скоупс. Аз няма да подпиша. Никакви подкупи или заплахи няма да ме накарат да променя решението си. Когато срокът изтече, устойчивата на ръжда царевица ще стане обществена собственост. Собственост на всички хора по света. Тлъстите дивиденти на „Джиндайн“ ще секнат. Господин Скоупс го знае, но не съм сигурен, че е известно на финансовата общественост. Може би е време икономистите да погледнат с друго око на високата котировка на акциите на „Джиндайн“. Във всеки случай аз не вярвам делото срещу мен да е заради публикацията в „Генетична безопасност“. Това е опит от страна на Брент да ме принуди да се съглася на подновяване на патента.
След кратко мълчание избухна оглушителна врява.
— Но, доктор Левин! — провикна се някой. — Не казахте какво смятате да правите по делото.
Левин замълча. Изведнъж отвори уста и прихна да се смее — дълбокият му смях проехтя в просторното фоайе. Накрая той поклати глава, извади кърпичка и се изсекна.
— Какъв е отговорът, господин професор? — настоя репортерът.
— Току-що го чухте. А сега май е време да си получа наградата.
Той махна с усмивка на репортерите, хвана Тони Уилър под ръка и я поведе към отворените врати на тържествената зала.
Карсън стоеше пред стерилната работна камера в Лаборатория 3. Помещението бе тясно и претъпкано, лампите — ослепително ярки. Той бързо научаваше безбройните досадни неприятности при работата с извънредно опасни микроорганизми: обривите от търкането в изолационния костюм, неспособността да седне удобно, напрежението на мускулите от бавните, внимателни движения.
Най-лошото беше засилващата се клаустрофобия. Винаги бе изпитвал ужас от тесни помещения — предполагаше, че това се дължеше на живота в простора на пустинята. Сега си спомняше ужасното изживяване при първото си пътуване в асансьор в болницата на Сакраменто и трите часа, които бе прекарал в едно влакче на метрото, заседнало в тунелите под Бойлсън Стрийт. Редовните тренировки за действие при авария в Камерата на смъртта постоянно му напомняха какви опасности го заобикалят.
Постоянно чуваше някой да споменава със страх за „фаталната грешка“ — инцидентът, при който някой ден цялата лаборатория и всички, работещи вътре, можеха да бъдат заразени. Добре поне, че нямаше цял живот да се свира в тази дупка. Оставаше му съвсем малко време, стига, разбира се, да изреже успешно гена.
А методът му работеше безупречно. Беше го използвал много пъти в Масачузетс, но сега бе различно. Тук не извършваше някакви отвлечени научни експерименти, а работеше по проект, който щеше да спаси живота на безброй хора, дори може би да му донесе Нобелова награда. Освен това имаше на разположение най-модерната апаратура, за която в Масачузетс можеха само да мечтаят.
Работата вървеше леко. Бе истинско удоволствие.
Той прошепна няколко думи на Де Вака и тя остави една епруветка в стерилната камера. Изсушените вируси бяха полепнали по дъното на епруветката под формата на фин бял прах. Въпреки строгите мерки за безопасност Карсън още не можеше да осъзнае напълно, че тези бели кристалчета са смъртоносни. Той пъхна ръце през дупките на камерата, напълни епруветката с разтвор от една спринцовка и внимателно я разклати. Белият прах се отлепи от дъното и бързо се разтвори.
— Погледни — обърна се той към Де Вака. — Това ще ни направи известни.
— Сигурно. Ако преди това не ни убие.
— Стига глупости. Работим в най-безопасната лаборатория на света.
Де Вака поклати глава:
— Страх ме е да работя с толкова смъртоносен вирус. Навсякъде се случват непредвидени неща.
— Какви например?
— Ами, ако например депресията на Бърт го беше подтикнала към самоубийство. Можеше да открадне епруветка с тази помия и тогава… тогава просто нямаше да сме тук.
Карсън я погледна, опита да измисли отговор, после се отказа. Знаеше, че няма смисъл да спори с Де Вака. Той изключи дихателния си маркуч.
— Хайде да сваляме това в зоопарка.
Карсън уведоми лаборанта, отговорен за заразяването на животните, и Филсън по системата за оповестяване. След това с Де Вака започнаха бавното придвижване по тесните коридори.