Той отвори картинка с модел на молекулата на x-flu-белтъка на компютъра си и я завъртя. Опита да измисли други начини за обезвреждането й. Трудно му беше обаче да се съсредоточи, докато мислеше, че вече се е справил с проблема.
Де Вака отвори автоклава и започна да вади колби и епруветки и да ги подрежда в един шкаф. Карсън се вгледа в пространствения модел на белтъчната молекула, изградена от стотици аминокиселинни остатъци. „Ако прекъсна този дисулфиден мост — помисли си, — това ще доведе до разгъването на активния център и ще направи вируса безвреден.“ Бърт обаче със сигурност бе обмислил тази възможност. Той изчисти екрана и извика данните от рентгеноструктурния анализ на белтъчната капсула. Убеден беше, че е направил всичко както трябва. Замечта се за миг за официалните приеми, за повишението, за благодарността на Скоупс.
— Скоупс постъпва много хитро, като дава на всички ни дялово участие в компанията — продължи Де Вака. — Така задушава недоволството. Гъделичка алчността на хората. Всеки иска да е богат. Във всяка голяма многонационална компания…
Ядосан от грубото вмешателство в мечтите му, Карсън я прекъсна рязко:
— Като си толкова против него, защо, по дяволите, си тук?
— По една причина: не знаех какво ще работя. Бях в медицинската служба, а когато помощничката на Бърт се махна, ме преместиха тук. Освен това събирам пари за частна психиатрична клиника, която искам да отворя в Албукерк. В един краен квартал.
Тя наблегна на „р“-то в „квартал“, произнесе го с испански акцент, което още повече подразни Карсън. Сякаш тя нарочно се фукаше, че владее два езика. Той също говореше малко испански, но не искаше да й дава повод да му се присмее.
— Какво разбираш от психиатрия? — попита той.
— Учила съм две години в медицинската академия.
— Какво стана?
— Трябваше да се откажа. Не ми стигнаха средствата.
Карсън се замисли за момент. Време беше да даде хубав урок на тази кучка.
— Глупости — заяви.
Настъпи зловеща тишина.
— Глупости ли? — попита заплашително тя и се приближи.
— Да, глупости. С име като Кабеса де Вака си могла да спечелиш пълна стипендия. Чувала ли си нещо за толериране на малцинствата?
Последва дълго мълчание.
— Изчаках съпруга си да завърши медицина — заговори гневно тя. — Като дойде моят ред, той поиска развод, мръсникът. Пропуснах повече от един семестър, а когато учиш медицина… — Тя спря. — Защо изобщо си губя времето да ти обяснявам.
Карсън мълчеше. Започваше да съжалява, че я е предизвикал.
— Да, можех да спечеля стипендия, и не заради името си. А защото имах пълен отличен на всички изпити. Разбра ли, тъпанар такъв?
Карсън не вярваше да е била чак такъв вундеркинд, но не отговори.
— Значи си мислиш, че съм някаква тъпа циганка, която ще използва испанското си име, за да влезе да учи, така ли?
„По дяволите — помисли си Карсън, — защо изобщо започнах?“ Той й обърна гръб с надеждата, че ще го остави на мира.
Внезапно усети, че някой го дърпа за костюма, тя стискаше здраво гумената материя.
— Попитах те нещо, cabron!
Карсън вдигна ръка да възрази, тя го задърпа по-силно.
В този момент огромното туловище на Брандън-Смит изпълни входа на лабораторията и от слушалките му прокънтя силен смях.
— Извинявайте, че ви прекъсвам, влюбени пиленца, но исках да ви уведомя, че шимпанзета А–двайсет и три и Зет–девет са върнати в клетките им. Жизнени са и изглеждат напълно здрави. Поне засега.
Тя се извърна рязко и изчезна.
Де Вака отвори уста, сякаш да каже нещо. Пусна костюма му, отстъпи и се усмихна:
— Карсън, малко нервен ми се стори…
Той я погледна, вдигна рамене. Явно напрежението и злобата бяха нещо нормално в Камерата на смъртта. Започваше вече да разбира защо се е побъркал Бърт. Ако успее да се съсредоточи само върху работата… след шест месеца щеше да се измъкне по живо по здраво оттук.
Той отново се зае с пространствения модел на молекулата, завъртя я на още 120 градуса, търсейки слаби места в структурата. Де Вака отново се зае с подреждането на стъкларията. В лабораторията отново настъпи тишина. Карсън се запита какво е станало със съпруга на колежката му.
Карсън се събуди малко преди изгрев. Погледна сънено електронния календар на стената: беше неделя, денят на ежегодния „Бомбен пикник“. Както бе обяснил Сингър, тази традиция датирала от времето, когато работели по военни поръчки. Веднъж годишно всички служители на института отиваха на мястото на взривяването на първата атомна бомба през 1945 година.