Карсън стана и се зае с приготвянето на кафето. Обичаше тихите сутрини в пустинята и последното, което му се правеше, бе да бъбри с колегите си в кафенето. На третия ден от пристигането си беше спрял да пие „негърската пот“, която сервираха там.
Той отвори един шкаф и извади очукано от многократна употреба канче. Заедно с комплекта шпори, това бе едно от малкото неща, които беше взел в Кеймбридж и които му бяха останали след конфискацията на ранчото. Беше го горил на безброй лагерни огньове и изпитваше почти суеверна привързаност към него. Завъртя го в ръце. Отвън бе черно, покрито с неотстраними по никакъв начин сажди. Отвътре емайлът бе светлосин с бели точки. Отстрани беше очукано, след като старият му кон, Уейвър, го бе изритал. Дръжката беше изкривена, също дело на Уейвър. Карсън си спомни непоносимо горещия ден, когато конят бе скочил с целия си товар в реката Уеко Уош. Поклати глава. Конят отиде заедно с ранчото. Обикновена мексиканска кранта, неструваща и сто долара — сигурно го бяха продали направо в кланицата.
Карсън напълни канчето от чешмата, сипа две шепи мляно кафе и го сложи на котлона. Наблюдаваше го внимателно. Точно преди да изкипи, го вдигна, наля малко студена вода, за да смъкне утайката, и го върна на котлона, да се довари. Това беше най-добрият начин за правене на кафе, без смешните филтри и петстотиндоларовите кафе машини, които всеки в Кеймбридж използваше. И още какво кафе беше това! Баща му обичаше да казва, че кафето е готово едва когато сложиш конска подкова в него и тя не потъне.
Докато наливаше кафето, той се погледна в огледалото. Спря и се намръщи. Спомни си съмнението, с което Де Вака бе приела твърдението му, че е англосаксонец. В Кеймбридж жените често намираха нещо екзотично в черните му очи и гърбавия му нос. Понякога той им разправяше за предшественика си Кит Карсън. Никога обаче не споменаваше, че по майчина линия носи индианска кръв от племето юта. Желанието да скрие смесения си произход идваше още от ученическите му години, когато съучениците му гледаха на такива „мелези“ с презрение.
Помнеше чичо си Чарли, който макар и наполовина бял, приличаше на чистокръвен индианец и дори говореше юта. Чарли бе умрял, когато Карсън беше на девет, и той винаги щеше да го помни като хилавия старец, седнал на люлеещ се стол пред камината, който се подсмихваше сам на себе си, пушеше цигара след цигара и плюеше парченца тютюн в огъня. Разказваше безброй индиански истории, повечето от които бяха за лов на мустанги или за кражби на коне от омразните навахо. Карсън можеше да го слуша само в отсъствието на родителите си, защото иначе те го изгонваха от стаята и се караха на стареца, че пълнел главата на момчето с глупости. Баща му бе коренно различен човек и често мъмреше стареца за дългата му коса, която той отказваше да подстриже с аргумента, че така щял да предизвика суша. Карсън веднъж бе чул баща си да казва на майка му, че „синът им носел повече индианска кръв, отколкото му се полагало“.
Той отпи глътка кафе и погледна през отворения прозорец. Потърка се разсеяно по гърба. Стаята му се намираше на втория етаж на жилищния комплекс и от нея се разкриваше гледка към обора, хангара за машините и оградата. Зад нея се простираше безкрайната пустиня.
Той се намръщи — напипа мястото, на което му бяха правили гръбначномозъчна пункция. Друга неприятност на работата в лаборатория от пето ниво на защита бяха редовните лекарски прегледи. Още едно напомняне за опасността от заразяване.
Бомбеният пикник се падна през първия му почивен ден в „Маунт Драгън“. Той тъкмо бе разбрал, че заразяването на двете шимпанзета с обезвредения вирус е само началото на работата му в лабораторията. Въпреки обясненията му, че неговият метод е единственото възможно решение, Скоупс настоя да зарази още четири шимпанзета, за да намали вероятността от грешки. И така — общо шест. Ако не развият симптомите на болестта, следващата стъпка бе да се провери дали са развили имунитет срещу грип.
Двама общи работници изкараха голям метален резервоар и се заеха да го товарят в един камион. Водоноската бе пристигнала по-рано и сега шофьорът й чакаше на паркинга, без да си дава труда да загаси мотора, опушвайки целия район. Небето беше ясно — есенните дъждове щяха да започнат едва след няколко седмици, — и далечните синкави планини искряха под слънчевите лъчи.
Карсън допи кафето си и слезе на долния етаж. Сингър стоеше при камиона и даваше нареждания на работниците. Носеше сандали, къси панталони и пъстра риза.
— Виждам, че вече си готов — отбеляза Карсън.
Сингър го погледна през черните си очила.