— Харпър става само когато го настъпи бик.
— О, не — възрази Харпър. — Само му тегля шут в задника да се помести.
Карсън се настани на шезлонга, който му предложи Сингър. Слънцето печеше безмилостно. Той чу викове, после плискане; колегите му вече започваха банята. Най, началникът на охраната, седеше под голям чадър и четеше „Ню Йорк Таймс“.
— Странен е като скопена крава — отбеляза Харпър, който бе проследил погледа на Карсън. — Гледай го само, при четирийсет градуса с костюм.
— Защо е дошъл? — попита Карсън.
— Да ни пази — отвърна Вандеруогън.
— Какво толкова опасно можем да направим?
Харпър се изсмя:
— Не знаеш ли? Някой може да открадне бронетранспортьор, да изтича до Рейдиъм Спрингс и да пусне малко x-flu в Рио Гранде.
Сингър се намръщи:
— Това не е смешно, Джордж.
— Като цербер е — оплака се Вандеруогън. — Все слухти. Не е излизал от 86-а, предполагам, че затова е толкова извратен. Не бих се учудил, ако ни подслушва стаите.
— Няма ли приятели? — поинтересува се Карсън.
— Приятели ли? — изсумтя Вандеруогън; вдигна вежди. — Доколкото знам, не. Ако не броим Майк Мар. Няма и семейство.
— Какво прави по цял ден?
— Разкарва се с този шлем и тази опашка — отвърна Харпър. — Да видиш само подчинените му в негово присъствие. Превиват гръб като прасета над жълъди.
Вандеруогън и Сингър се разхилиха. Карсън малко се изненада, че директорът на „Маунт Драгън“ се надсмива над началника на охраната си.
Харпър се облегна назад, сключи ръце зад главата си. Кимна към Гай със затворени очи:
— Та значи ти си от този край. Може би ще ни разкажеш нещо повече за златото на Мондрагон.
Вандеруогън изръмжа.
— Какво злато? — попита Карсън.
Тримата го изгледаха изненадано.
— Не си ли чувал легендата? — обади се Сингър. — И този човек твърди, че е от Ню Мексико! — Той бръкна в една хладилна чанта с две ръце и извади няколко бири. — Това трябва да се полее.
Раздаде бирите на събеседниците си.
— О, не! — възкликна Вандеруогън. — Не искам пак да слушам тази приказка.
— Карсън не я е чувал — възрази Харпър.
— Легендата гласи — започна важно Сингър, — че към края на седемнайсети век в Санта Фе живеел богат търговец на име Мондрагон. Инквизицията го обвинила във вещерство и го затворили. Мондрагон знаел, че го чака смъртно наказание и успял да се измъкне с помощта на слугата си, Естебанико. Търговецът притежавал някои мини в планините Сангре де Кристо, в които работели роби индианци. Доходоносни мини, казват, вероятно златни. И тъй, като се измъкнал от Инквизицията, върнал се в имението си, изкопал златото от скривалището му, натоварил го на едно муле и заедно със слугата си потеглил по Камино Реал. Сто кила злато, само толкова можел да натовари на едно муле. След няколко дни в пустинята Хорнада им свършила водата. Затова Мондрагон изпратил Естебанико с един мях за вода и останал да пази коня си и мулето. Слугата открил едно изворче на около ден път, напълнил мяха и препуснал обратно. Когато се върнал на мястото, където бил оставил господаря си обаче, Мондрагон го нямало.
Харпър го прекъсна и продължи разказа:
— Когато Инквизицията научила какво е станало, започнала преследване. След около седмица в полите на Маунт Драгън открили мъртъв кон, вързан за един стълб. Коня на Мондрагон.
— При Маунт Драгън ли? — попита Карсън.
Сингър кимна:
— Камино Реал, или Испанският път, минавал точно през сегашното място на лабораторията, в основата на Маунт Драгън.
— И така — продължи Харпър, — търсили Мондрагон навсякъде. На петдесетина метра от мъртвото животно намерили скъпия му жакет. Колкото и да търсели обаче, никога не успели да открият нито следа от Мондрагон, нито от мулето със златото. Един свещеник поръсил светена вода около Маунт Драгън, за да заличи злото на Мондрагон, след това издигнали голям кръст на върха на планината. Това място станало известно като Ла Крус де Мондрагон, Кръстът на Мондрагон. По-късно, когато американците започнали да използват Испанския път, изкривили наименованието на Маунт Драгън.
— Като малък съм чувал много разкази за заровени съкровища — каза Карсън. — Всичките са пълни измислици, като сини кърлежи по червен попетник.
Харпър се изсмя:
— Сини кърлежи по червен попетник! Радвам се да видя и друг с чувство за хумор тук.
— Какво е червен попетник? — поинтересува се Вандеруогън.
Харпър се захили още по-звучно:
— Ах ти, Андрю, нещастен неграмотен янки, това е куче, което пази кравите. Тича по петите им, затова му викат попетник. Както когато ловиш теле с въже. — Той завъртя ръка над главата си, сякаш хвърля ласо. — Радвам се, че сред нас има поне още един, запознат с истинските неща от живота.