След като едва допълзя до върха на поредното възвишение, Карсън най-после зърна бялата фасада на „Джиндайн“ на по-малко от километър напред. Сградата бе истински шедьовър на постмодернистичната архитектура и се издигаше сред голям парк със зелени ливади и изкуствени езерца. Някъде там го чакаше Фред Пек.
Карсън включи радиото и в купето веднага задумка някаква какофония на „Гангста мютас“. Той завъртя копчето за настройка, сред смущенията се извиси пискливият глас на Майкъл Джексън. Карсън изключи радиото с отвращение. Някои неща бяха по-непоносими дори от мисълта за Пек. Как можеше да няма свястна кънтри станция в тази дупка?
Когато пристигна, в лабораторията кипеше безсмислен труд, Пек не се виждаше никъде. Карсън навлече престилка и седна на бюрото си. Времето му на пристигане се записваше автоматично в служебното му досие. И дори по някакво чудо Пек да отсъства, щом дойде, пак щеше да разбере. Освен ако не е умрял, разбира се. Я, това не беше лоша идея. Шефът му изглеждаше така, сякаш всеки момент може да получи удар.
— А, господин Карсън — чу се подигравателен глас зад гърба му. — Колко мило, че ни удостоихте с присъствието си тази сутрин.
Карсън затвори очи, пое си дълбоко въздух и се обърна.
Шефът му стоеше в ореол от флуоресцентно сияние. Кафявата вратовръзка на Пек още носеше следи от бърканите яйца за закуска, кожата на мощната му долна челюст бе нарязана при сутрешното бръснене. Карсън издиша през носа, опитвайки се да не повърне от миризмата на одеколона „Олд спайс“.
От първия си работен ден в „Джиндайн“, една от водещите световни биотехнологични компании, Карсън остана шокиран, че там може да се сблъска с човек като Фред Пек. Оттогава бяха минали осемнайсет месеца и през цялото време Пек упражняваше постоянен психологически тормоз върху него. Може би причината бе завист — Пек беше защитил докторантура в посредствения университет на Сиракуза, а Карсън идваше направо от Масачузетс. А може би шефът му просто не обичаше селяци от Югозапада.
— Съжалявам за закъснението — смотолеви Карсън, с надеждата да прозвучи като истинско разкаяние. — Попаднах на задръстване.
— Задръстване — повтори Пек, сякаш за пръв път чуваше това понятие.
— Да, бяха отбили движението…
— „Отбили“ движението — имитира Пек западния говор на Карсън.
— Отклонили — поправи се Карсън на по-литературен език, — тъй де, пренасочваха движението от „Джърси Търнпайк“…
— А, „Търнпайк“…
Карсън премълча.
Пек се изкашля:
— Движението в Джърси през пиковия час. Сигурно още не можеш да свикнеш, Карсън. — Той скръсти ръце. — Почти пропусна срещата.
— Среща ли? Каква среща? Не съм знаел за никаква…
— Разбира се, че не си. И аз току-що научих. Това е една от основните причини, поради която трябва да идваш навреме, Карсън.
— Да, господин Пек.
Карсън стана и последва шефа си сред лабиринта от съвсем еднакви работни кабинки. Господин Фредерик Пек — Печеното прасе. Умираше си да изрита мазния дебелак по задника. Тук обаче не се действаше така. Ако бяха в някое ранчо на запад, досега хубавичко да го е натупал.
Пек отвори вратата с надпис „Заседателна зала“ и му направи знак да влезе. Едва когато погледна масивната полирана маса в празната зала, Карсън си даде сметка, че още е с мръсната работна престилка.
— Сядай — нареди Пек.
— Къде са останалите? — попита Карсън.
— Няма други.
Пек тръгна да излиза.
— Не може да бъде.
Карсън започна да се тревожи, запита се дали не е пропуснал някое важно писмо по електронната поща, дали не е трябвало да приготви някакъв доклад.
— За какво става дума?
— Нямам представа — отвърна Пек. — Карсън, като свършиш, мини през кабинета ми. Трябва да обсъдим дисциплината ти.
Вратата се затвори тежко. Карсън неохотно седна на един стол и се огледа. Залата бе обзаведена с красиви ръчно полирани мебели от светло дърво. Огромните панорамни прозорци гледаха към ливадите и езерцата на парка. Зад тях се простираха безкрайни застроени пространства. Карсън се опита да се подготви психически за срещата с неизвестното. Може би Пек бе изпратил достатъчно отрицателни отзиви за него, за да му спечели строго мъмрене от големия шеф, дори по-лошо.
В определен смисъл Пек вероятно беше прав: трябваше да затегне дисциплината. Карсън трябваше да се откаже от този предизвикателен поглед, който бе наследил от баща си. Никога нямаше да забрави, когато баща му преби един банкер във фермата. Инцидентът даде началото на процедурата по изземване на имуществото за неплатени дългове. Баща му сам си търсеше белята и Карсън беше твърдо решен да не допуска грешките му. По света имаше много Пековци.