Карсън запази мълчание. Беше действал, както смяташе за правилно. Думите на Де Вака, когато го нарече убиец, обаче все още звучаха в ушите му. Хвалбите на Скоупс пред всички го караха да се чувства неловко.
Скоупс въздъхна. След това се обърна към всички:
— Розалинд Брандън-Смит и Роджър Черни ще получат най-доброто възможно лечение. Костюмите им са запечатани отново и те са настанени в удобни помещения. Трябва да останат в изолация деветдесет и шест часа. Всички знаете правилата и причините за тези мерки. Ниво–5 ще остане затворено за всички освен за охраната и медицинския персонал до изтичане на карантинния срок. Има ли въпроси?
Всички мълчаха.
— Ако се окажат x-flu-позитивни… — започна някой.
По лицето на Скоупс се изписа траурно изражение:
— Не искам да мисля за тази възможност.
Екранът изгасна.
— Легни да поспиш, Гай. Няма какво повече да се направи.
Сингър седеше на един стол в стаята за наблюдение и се взираше в черно-белите монитори пред себе си. През последните трийсет и шест часа Карсън не преставаше да се връща отново и отново в помещението, сякаш с помощта на волята си можеше да спаси двамата си колеги в изолатора. Той взе лаптопа си, каза довиждане на Сингър и излезе; запъти се към празните коридори на административния отдел. Невъзможно бе дори да мигне, затова реши да се качи във външните лаборатории.
Седна на голямата маса в едно от пустите помещения и отново започна да премисля целия експеримент от самото начало. Бяха му съобщили, че избягалото шимпанзе се оказало позитивно за x-flu. Ако опитите му бяха успешни, това нямаше да е така. На всичкото отгоре окуражителните писма от Скоупс бяха спрели. Карсън не беше оправдал очакванията.
И въпреки това методът му трябваше да проработи. Не виждаше никакви недостатъци в работата си. Всички предварителни изследвания бяха показали, че вирусът е изменен по желания начин.
Възможност 1: Допусната е случайна грешка.
Решение: Повтори експеримента.
Възможност 2: Доктор Бърт не е определил правилно гена.
Решение: Потърси друг ген, повтори експеримента.
Възможност 3: Шимпанзетата вече са били заразени с вируса.
Решение: Наблюдавай другите опитни животни.
Възможност 4: Вирусът е бил изложен на други мутагенни фактори.
Решение: Повтори експеримента при засилени мерки за запазване чистотата на културата.
Всичко се свеждаше до едно: повтори проклетия експеримент. Знаеше обаче, че резултатите ще са същите, защото нямаше да промени нищо в условията. Той отвори файла със записките на Бърт и започна да преглежда отново раздела за картирането на гена. Работата беше брилянтна, не се виждаха никакви пропуски. Все пак трябваше отново да прегледа данните. Може би трябваше сам да картира наново целия вирусен геном, но това щеше да му отнеме поне два месеца. Не можеше да си представи да прекара още два месеца заключен в Камерата на смъртта. Представи си Брандън-Смит в килията й дълбоко под земята. Спомни си кръвта от драскотините по бедрото й и удивеното й изражение. Спомни си как пазачите я бяха отвели пред погледа му.
От големия прозорец пред работната маса се откриваше гледка към пустинята. Това бе единственото му успокоение. От време на време той поглеждаше навън към огрените от следобедното слънце жълти пясъци.
— Гай — чу глас зад гърба си.
Беше Де Вака. Той се обърна. Тя стоеше на вратата по дънки и фланелка, с престилка, преметната през ръката.
— Имаш ли нужда от помощ? — попита тя.
— Не.
— Виж. Извинявай, че те обидих в Камерата.
Той й обърна гръб. Разговорите с тази жена винаги завършваха зле за него. Тя се приближи.
— Дойдох да се извиня.
Той въздъхна:
— Приемам извиненията.
— Не мога да повярвам. Още ли ми се сърдиш?
Той се обърна към нея:
— Не е заради това, което ми каза в Камерата. Ти се хващаш за всяка моя дума.
— Говориш много глупости.
— Точно това имам предвид. Не си дошла да се извиниш, а пак да спориш.
Тя замълча. После се изправи:
— Поне можем да запазим добри колегиални отношения. Налага се. Средствата за психиатричната клиника ми трябват. Значи, експериментът пропадна. Нищо, ще повторим.
Беше застанала пред светлия прозорец, тъмните й очи сякаш го пронизваха, дългата й черна коса покриваше раменете й. Той затаи дъх, толкова беше красива. Гневът му веднага премина.
— Какво става между теб и Майк Мар? — попита той.
— Този мръсник ли? Умилква се около мен от самото ми пристигане. Сигурно си мисли, че никоя жена не може да устои на черните му ботуши и онова гърне, което носи на главата си.