— Ти доста лесно му устоя на Бомбения пикник.
Лицето й посърна.
— Да, а той е от хората, които не обичат да ги правят за смях. Сам видя как ме удари с приклада. Честно да ти кажа, нещо в него много ме плаши. — Тя рязко отметна косата си назад. — Хайде, да се заемаме за работа.
Карсън въздъхна дълбоко:
— Добре. Погледни какво съм си нахвърлил, помъчи се да измислиш други обяснения за провала.
Той бутна лаптопа си към нея и тя седна на съседния стол; зачете написаното на екрана.
— Имам идея — заяви след малко.
— Каква?
Тя написа:
Възможност 5: Вирусът е бил замърсен с друг щам или парчета ДНК.
Решение: Пречисти отново и повтори.
— Какво те кара да мислиш, че препаратът е бил замърсен?
— Просто е възможно.
— Но нали ги пречиствахме на електрофореза. Чисти са като моминска сълза.
— Казах, че просто е възможно. Не винаги може да се вярва на машините. Различните щамове много си приличат.
— Добре, добре, но преди това искам да прегледам отново бележките на Бърт за картирането на генома. Знам всичко наизуст, но просто искам пак да се уверя.
— Нека ти помогна. Може би заедно ще намерим нещо.
Двамата зачетоха мълчаливо.
Роджър Черни лежеше на кревата си в изолатора, Брандън-Смит седеше в противоположния ъгъл, нацупена както винаги. Мразеше тлъстото й туловище повече от всяко друго човешко същество на земята. Мразеше дебелия й изолационен костюм, мразеше пискливия й, насмешлив глас, мразеше звука от всяко нейно вдишване. Защото заради нея и той можеше да умре. Бесен беше, че го карат да лежи в една стая с нея. След като „Джиндайн“ имаше толкова пари, защо не бяха направили две изолационни камери? Защо го измъчваха в компанията на тази грозна дебелана, която по цял ден не спираше да мърмори? Принуждаваха го да наблюдава всичките й физиологични дейности: как яде, как спи, как разтоварва червата си, всичко. Беше непоносимо. И всичко бе толкова сложно — дори да се облекчи или да похапне според изискванията за стерилност. Само да се измъкне оттук, щеше да ги съди, докато свят им се завие — ако, разбира се, не направят някой наистина щедър жест, например сто хиляди долара премия. Трябваше да му осигурят по-здрав костюм. По правилника трябваше да е така. Какво от това, че сега им дадоха здрави костюми. Бяха го затворили заедно със собствената му убийца. Това бе подсъдно и те щяха да си платят.
На всичкото отгоре не му съобщаваха резултатите от кръвните изследвания. Щеше да разбере какво го чака едва след изтичането на деветдесет и шест часовия срок. Ако го освободят, значи беше чист. Ако не…
„По дяволите“ — помисли си той, не сто, двеста хиляди трябваше да му дадат, за да го умилостивят. Двеста и петдесет. Веднага щеше да си намери добър адвокат.
Часът бе десет. Лампите светеха слабо, явно не беше сутрин, а вечер. Това бе единственият начин да следи времето в затвора си. Спомни си единственото си посещение в болница преди десетина години. Спешна операция от апандисит. Тук беше като в болница, дори по-зле. Много по-зле. Тук се намираше на трийсет метра под земята, заключен в тясна килия, без никаква възможност да излезе, със съкафезничка, която… Той вдиша и издиша дълбоко няколко пъти, това му помагаше да успокои нервите си.
Дишането му бавно се нормализира. Той се размърда и насочи дистанционното към телевизора, окачен на тавана. Да погледа поне някой сериал. Каквото и да било, само да не мисли за този затвор.
Нещо изпиука и една синя лампа на стената започна да мига. Чу се съскане на пневматичен механизъм и доктор Грейди се появи на входа, движеше се изключително тромаво в огромния червен гумен костюм.
— Пак съм аз — обяви безгрижно по уредбата. Първо взе кръв на Брандън-Смит през една запечатана дупка на ръкава на костюма й.
— Лошо ми е — захленчи дебеланата; все това повтаряше пред лекаря. — Вие ми се малко свят.
Лекарят провери температурата й на термометъра, стърчащ от костюма.
— Трийсет и седем! — обяви. — Това е от стреса. Опитай да се успокоиш.
— Главата ме боли — повтори тя за двайсети път.
— Рано е за нова доза тиленол. Потърпи още два часа.
— Ама главата ме боли сега.
— Може би половин доза — склони лекарят, зарови из куфарчето си и извади спринцовка.
— Само ми кажи, моля те, моля те, заразена ли съм — заплака тя.
— Още двайсет и четири часа. Още един ден. Засега си добре, Розалинд, много добре. Нали ти казвам, и аз не знам повече.
— Лъжеш. Искам да говоря с Брент.