— Успокой се. Не лъжа. Просто си малко напрегната.
Лекарят се приближи до Черни, който послушно протегна ръка, за да му вземат кръв.
— Нещо да направя за теб, Роджър?
— Не — отвърна Черни.
Знаеше, че дори да се измъкне от доктора, отвън чакаха двама негови колеги от охраната. Нямаше как да избяга.
Лекарят му взе кръв и излезе. Синята лампа престана да мига. Черни отново загледа телевизора, Брандън-Смит се отпусна на леглото и най-после заспа. В единайсет Черни изключи лампата.
Събуди се внезапно в два. В непрогледния мрак той с ужас усети нещо да мърда до леглото му.
— Кой е? — изкрещя и скочи.
Заопипва безрезултатно стената за ключа на лампата, отпусна ръка и си даде сметка, че Брандън-Смит е пропълзяла до леглото му.
— Какво искаш? — попита.
Тя не отговори. Трепереше леко.
— Остави ме на мира!
— Дясната ми ръка — проплака Брандън-Смит.
— Какво й е?
— Няма я. Събудих се и беше изчезнала.
В тъмното Черни напипа копчето на алармата и го натисна с все сила.
Брандън-Смит отстъпи, препъна се в леглото.
— Махай се! — изкрещя Черни; усети, че леглото му се клати.
— Сега лявата ми ръка изчезва — прошепна тя, гласът й звучеше странно завалено, цялото й тяло затрепери. — Много странно. Нещо ми пълзи в главата, като червей.
Тя замълча. Продължаваше да трепери. Черни долепи гръб до стената.
— Помощ! — закрещя в микрофона. — Някой да дойде!
Две крушки на тавана светнаха, стаята се изпълни с червеникаво сияние.
Изведнъж Брандън-Смит закрещя:
— Къде си? Не те виждам! Моля те, не ме изоставяй.
Черни чу странен звук като от разплискване на течност по комуникационната уредба. Вдигна очи и с ужас забеляза някаква сива пихтия от вътрешната страна на стъклото на шлема на Брандън-Смит. Тя остана права невероятно дълго време, крайниците й все още трепереха. После бавно се свлече върху леглото.
Част втора
Конюшнята бе разположена в дъното на външния район, състоеше се от шест отделения, в четири от които се отглеждаха коне. До разсъмване оставаше един час и Венера — Зорницата, блестеше ярко над хоризонта.
Карсън стоеше вътре и гледаше дремещите коне. Той изсвири леко и животните вдигнаха глави.
— Коя от вас, грозни стари кранти, иска да я пояздят? — прошепна той; един от конете изцвили в отговор.
Той ги огледа. Бяха разнородна смесица, вероятно купувани от местните ферми, бездарни мелези. Хилав кон от породата апалуса, две стари кранти и един мелез с неустановим произход. Муерто, великолепният кастриран жребец на Най го нямаше; очевидно англичанинът бе излязъл на някое от тайнствените си скитания из пустинята. „Сигурно и него не го свърта на едно място“ — помисли си Карсън. Все пак беше странно началникът на охраната да напуска поверения си обект в такъв момент. Карсън поне си имаше извинение: Ниво–5 бе затворено и щеше да остане така до идването на инспектора от Управлението по охрана на труда на следващия ден. Карсън не можеше да работи, дори да искаше.
Дори Камерата на смъртта да беше отворена обаче, нищо не можеше да го накара да се завре там сега. Точно когато се беше самоуспокоил, че не е виновен за нещастния случай с Брандън-Смит, тя умря от смъртоносния вирус. Черни бе откаран в местната болница, здрав, но напълно неадекватен. Цялата Камера щеше да бъде обеззаразена, после — запечатана. Не им оставаше друго, освен да чакат. На Карсън му беше писнало траурното настроение в комплекса. Трябваше му време да помисли върху проблема с x-flu, да потърси грешките си и може би най-важното, да възстанови душевното си равновесие. Нямаше по-добър начин да го направи от една хубава и продължителна езда.
Конят с неустановима порода привлече вниманието му. Беше дорест жребец с огромна грозна глава, но изглеждаше млад и як. Наблюдаваше подозрително Карсън през един увиснал кичур от гривата си.
Карсън се приближи и прокара ръка по козината му. Космите бяха къси и твърди като четина. Конят не се дръпна, дори не потрепери; просто обърна глава и подуши рамото му. Беше спокоен и очите му светеха живо.
Гай вдигна единия му преден крак. Копитата на животното бяха в добро състояние, въпреки че подковите бяха плачевни. Той почисти копитото с ножчето си; конят остана неподвижен. Карсън пусна крака му и го потупа по врата:
— Добър кон, само да не беше такъв грозник.
Конят изцвили одобрително.
Карсън му нахлузи оглавника и го изведе. От две години не се беше качвал на седло, но старите му рефлекси се възвръщаха. Той завърза коня за един стълб и влезе в склада, за да разгледа колекцията от седла на „Маунт Драгън“. Очевидно повечето от колегите му не проявяваха интерес към ездата. Едно от седлата беше със счупено стреме, друго бе невъобразимо напукано и сигурно щеше да се разпадне, ако конят премине в тръс. Имаше едно с по-висока задница, което ставаше. Карсън го нарами, взе едно подседалищно кече и възглавничка и излезе от склада. Сложи старите си шпори, нищо че през годините на забвение едно от колелцата се беше счупило.