— Как се казваш? — попита той, докато четкаше козината на коня.
Конят не отговори.
— Добре тогава, ще те наричам Дорчо.
Той сгъна кечето, постави го на гърба на животното, след това сложи възглавничката и седлото. Прекара ремъка под корема на коня. Животното напълни белите си дробове с въздух — познат трик, за да го накара да не стяга много.
— Хитрец си ти — смъмри го Карсън.
Закопча гръдния ремък не много стегнато. Издебна и когато конят се разсея, рязко заби коляно в корема му и затегна коремния ремък. Животното присви уши.
— Пипнах ли те?
От изток небето просветляваше, Венера беше избледняла, едва се виждаше. Карсън привърза дисагите за седлото — вътре бяха обядът му и една манерка с вода. След това се метна върху седлото.
На задната врата на ограждението нямаше дежурен. Карсън спря коня при електронното табло, наведе се и въведе кода си; вратата се отвори.
Той излезе сред пустинята и си пое дълбоко въздух. След почти три седмици, прекарани в лабораторията най-после беше свободен. Вън от потискащата Камера на смъртта, далеч от ужаса на последните няколко дни. Утре щеше да дойде инспекторът от Агенцията по охрана на труда и всичко да започне отначало. Карсън бе решен този ден да си навакса за няколко седмици напред.
Дорчо тичаше в неравномерен, бърз тръс. Карсън го насочи на юг към развалините на старо индианско селище, стърчащи на хоризонта — няколко самотни зида и купчини чакъл. Още откакто ги беше видял за пръв път от прозореца на Сингър, бяха събудили интереса му.
Обиколи ги от известно разстояние. По-голямата част от зидовете бе зарита от нанесен от вятъра пясък, но на места можеха да се различат контурите на бивши стаи. Мястото с нищо не се различаваше от повечето индиански развалини, из които бе играл в детството си. Скоро те се превърнаха в малка, едва забележима точка зад гърба му.
На няколко километра от лабораторията, Карсън остави коня да забави ход и се огледа. „Маунт Драгън“ се виждаше като бяло петно отзад. Растителността се беше променила и той се озова сред туфи от креозотни храсти, които сякаш се сгъстяваха напред.
Той продължи на юг, полухипнотизиран от равномерното поклащане на коня. На едно малко възвишение се показа вилорога антилопа, погледна го. Към нея се присъедини втора. Внезапно, като по сигнал, двете се обърнаха и побягнаха — явно го бяха надушили. Той наближи странна групичка от юка, наподобяваща тълпа приведени хора. Спомни си една история от детството си, как хората на Кит Карсън заобиколили някакъв керван фургони и открили огън в продължение на цели петнайсет минути, докато осъзнаят, че стрелят по храсталак от юка.
Около обяд Карсън прецени, че се е отдалечил на двайсетина километра от „Маунт Драгън“. Самият вулканичен конус едва се забелязваше на хоризонта; изследователският комплекс съвсем се беше скрил от поглед. На запад се показа редица ниски хълмове и той насочи коня натам, воден от любопитството.
Достигнаха края на обширно лавово поле — черни ръбати камъни насред пустинята, сред които цъфтяха кактуси окотильо. Карсън знаеше, че това е част от голямата вулканична формация, известна като Ел Малпаис — Лошата земя, която покриваше стотици квадратни километри от пустинята Хорнада. Хълмовете на запад бяха вече по-ясно различими — приличаха много на Маунт Драгън, голи конуси от вулканична пепел.
Карсън подкара коня покрай ръба на лавовото поле, следвайки неравномерните му гънки. Лавата се беше разпростряла като амеба сред пустинята, образуваше сложна система от вдлъбнатини, островчета, пещери.
Над хълмовете бързо се събираха черни облаци — предвестници за наближаваща лятна буря. Карсън усети промяна във въздуха, подухна по-свеж вятър. Огромен черен облак закри слънцето и над пустинята падна тъмна сянка като от някоя масивна готическа катедрала. След няколко минути въздухът под облака сякаш се сгъсти и стана по-тъмен — признак за проливен дъжд. Карсън подкара коня си в тръс, заоглежда лавата за скривалища — можеше да изчакат бурята в някоя от пещерите, които обикновено се образуваха в нея.
Дъждът наближаваше, вятърът се усили и започна да вдига облаци прах. Проблесна светкавица, гръмотевицата отекна в пустинята като тътен от далечна битка. С наближаването на бурята въздухът започна да пращи като наелектризиран, миризмата на мокър пясък се усили.