Карсън заобиколи един език от застинала лава и зад него забеляза обещаваща дупка сред купчините струпан базалт. Слезе от коня, свали дисагите и върза Дорчо за един скален издатък. Покачи се по лавата до входа на пещерата.
В преддверието бе тъмно и хладно, подът беше постлан с навят пясък. Карсън влезе вътре точно когато първите едри капки започнаха да падат. Дорчо обърна задница към вятъра и наведе глава. Седлото щеше да се намокри, трябваше да вземе и него в пещерата. Такова седло обаче не заслужаваше толкова специално внимание. Щеше да го изсуши и да го намаже с мазнина, когато се прибере.
Върху пустинята изведнъж се изля порой. Хълмовете изчезнаха от поглед, а близките вулканични скали едва се забелязваха в сивкавата мараня. Карсън легна в тъмното и мислите му неотменно се насочиха към „Маунт Драгън“. Дори тук не можеше да не мисли за комплекса. Тази загубена в пустинята лаборатория още му се виждаше като някаква нереална приказка. Все пак смъртта на Брандън-Смит бе реалност. Мисълта, че ако беше успял с дезактивирането на вируса, тя нямаше да загине, не му даваше мира. От една страна, осъзнаваше, че това е глупаво, но въпреки това не преставаше да се самообвинява. В известен смисъл, прекалената му самоувереност я беше убила. Знаеше, че грешката не е била негова, че само немарливостта на Филсън и Брандън-Смит е довела до трагичния инцидент, но въпреки това не можеше да се отърси от чувството за вина.
Той затвори очи и заслуша воя на вятъра и плющенето на дъжда. Накрая се изправи и погледна навън. Дорчо стоеше спокойно, неподвижно. Бе преживял не една такава буря. Въпреки че му беше жал за него, Карсън знаеше, че той не е нито първият, нито последният кон, който чака на дъжда, докато господарят му се крие на сухо.
Той отново се отпусна на земята и разсеяно прокара ръка по пясъка. Напипа нещо хладно и твърдо, изрови го. Беше кремъчен връх на стрела, лек като перце. Спомни си как преди години бе намерил подобен при една друга разходка. Когато го занесе вкъщи, чичо Чарли много се развълнува от находката. Каза, че било силен амулет и трябвало да го носи постоянно. Дори му уши тотемна торбичка, след това я посипа със свещен прах и пя някакви заклинания. Баща му се възмути до дъното на душата си от тези езически ритуали. По-късно Карсън изхвърли торбичката, а каза на чичо си, че я е изгубил.
Сега пъхна върха от стрела в джоба си и се изправи. Приближи се до изхода на пещерата. По някакъв начин находката му го накара да се почувства по-добре. Това беше знак — щеше да се справи, да неутрализира вируса, ако ще да е само заради Брандън-Смит.
Бурята намаля и Карсън излезе от скривалището си сред лавата. Огледа се, над хълмовете на юг се извиваше ярка дъга. Слънчевите лъчи вече пробождаха облаците. Той отвърза Дорчо, потупа го по гърба, сякаш молеше за извинение, избърса седлото и пак се метна отгоре.
Насочи коня отново към хълмовете; копитата на животното потънаха в мокрия пясък. След броени минути отново напече, от пустинята се заиздига пара, Карсън ожадня. Тъй като не искаше да хаби запасите си от вода, бръкна в джоба си и извади дъвка.
Поднесе я към устата си, но преди да я лапне, застина на място. Точно пред него преминаваха следи: кон със същите лоши подкови като неговия. Бяха пресни, оставени след дъжда.
Карсън лапна дъвката и подкара Дорчо по следите. От следващото възвишение забеляза коня и конника между два конуса от вулканична пепел. Веднага позна смешния тропически шлем и костюма. В стойката на конника обаче нямаше нищо смешно. Карсън дръпна Дорчо зад възвишението, слезе и надникна от скривалището си.
Най препускаше в тръс под прав ъгъл спрямо него, яздеше по английски маниер. Изведнъж дръпна юздите, извади лист хартия от джоба си. Разпъна го върху седлото и измъкна компас. Завъртя листа и насочи компаса право към слънцето. Накара коня да се завърти на деветдесет градуса, отново го пришпори и скоро се скри зад хълма.
Карсън отново се метна на седлото, гореше от любопитство. Уверен в способностите си на следотърсач, остави Най да набере малко преднина, след това го последва.
Най оставяше много странни следи. Яздеше по права линия около километър, правеше рязък завой под прав ъгъл и продължаваше направо още километър, после завиваше пак на деветдесет градуса и така нататък, като по дъска за шах. На всеки завой по следите личеше, че е спирал за известно време.
Карсън продължи да го следи, любопитството му още повече се засилваше. Какво, по дяволите, правеше този Най? Явно не беше излязъл просто на разходка. Ставаше късно, явно началникът на охраната предвиждаше да нощува тук, сред забравените от Бога пущинаци на трийсет километра от изследователския комплекс.