Все пак тези унижения като през последната година не можеха повече да продължават. Когато получи предложението за работа в „Джиндайн“, той реши, че е настъпил повратен момент в живота му, че най-после е постигнал това, заради което бе напуснал родния си дом и се беше трудил толкова усилено. Вярваше, че в „Джиндайн“ най-после ще постигне нещо, може би дори да направи някое голямо откритие. Всяка сутрин обаче, когато се събудеше в омразния Ню Джърси — в мизерния, неуютен апартамент, под сивото небе и с мисълта, че пак трябва да търпи Пек — това му се струваше все по-малко вероятно.
Лампите в заседателната зала отслабнаха и изгаснаха. Завесите на прозорците автоматично се дръпнаха и една подвижна преграда на едната стена се вдигна — зад нея се показа контролно табло и голям видеоекран.
Екранът светна и на него се появи едно лице. Карсън застина. Не можеше да го сбърка: щръкналите уши, русата коса, характерния перчем, очилата с дебели стъкла, неизменната черна фланелка, глуповатото, цинично изражение. Лицето на Брентуд Скоупс, основателя на „Джиндайн“. Броят на „Тайм“ със статията за Скоупс още лежеше на дивана на Карсън. Директорът, който управляваше компанията от киберпространството. Уолстрийтски лъв, боготворен от служителите си, страшилище за враговете си. Какво беше това, филмче за повишаване на трудовата дисциплина при особено тежки случаи?
— Здравей — каза Скоупс от екрана. — Как си, Гай?
Карсън загуби ума и дума. Боже мили, това не беше филм.
— Ъ… добро утро, господин Скоупс. Сър. Добре съм. Извинявайте за облеклото ми, но…
— Наричай ме Брент. И гледай екрана, като говориш. За да те виждам по-добре.
— Да, сър.
— Не „сър“, просто Брент.
— Добре. Благодаря, Брент.
Да се обръща към великия вожд на малко име, му беше невероятно трудно.
— Искам служителите ми да ме приемат като техен колега. Все пак, когато постъпвате в компанията, вие ставате част от ръководството. Притежавате акции, което означава, че успехите и провалите на компанията са и ваши лични.
— Да, Брент.
Зад Скоупс Карсън различи неясните очертания на нещо, наподобяващо огромна многостенна гробница.
Скоупс се усмихна, явно му доставяше удоволствие подчинените да го наричат на малко име. Карсън виждаше нещо детско в изражението му, въпреки че директорът беше на трийсет и девет. Още не можеше да повярва, че говори с този човек. Защо му беше на Скоупс, на детето-гений, на човека, създал компания за четири милиарда долара от няколко семки изкопаема царевица, да говори с него? „По дяволите — помисли си, — сигурно съм се издънил повече, отколкото предполагах.“
Скоупс сведе поглед, Карсън долови тракане на клавиши.
— Проверих характеристиката ти — продължи големият шеф. — Много впечатляващо. Явно неслучайно сме те назначили. — Последва още тракане на клавиши. — Въпреки че не мога да разбера защо работиш като… я да видим… специалист трета степен. — Скоупс отново вдигна поглед. — Гай, да си дойдем на думата. В компанията се освободи важно научноизследователско място. Мисля, че ти си най-подходящ.
— Какво е то? — попита Карсън и веднага съжали за нетърпеливата си реплика.
Скоупс пак се усмихна:
— Бих искал да ти разкажа повече, но проектът е строго секретен. Сигурен съм, че няма да ми се разсърдиш, ако ти го опиша само в общи линии.
— Слушам, сър.
— На „сър“ ли ти приличам, Гай? Още си спомням времето, когато бях тъпият зубрач, когото мама и татко още идваха да взимат от училище. Мога да ти кажа само, че този проект засяга най-важния продукт, който „Джиндайн“ някога е разработвала. Продукт, който ще донесе невероятна полза за човешкия род. — Скоупс забеляза удивеното изражение на Карсън и се усмихна: — Чудесно е хем да помагаш на хората, хем в същото време да забогатяваш. — Приближи лицето си към камерата. — Предлагаме ти да те преместим за шест месеца в Секретния пустинен изследователски център на „Джиндайн“. Лабораторията при Маунт Драгън. Ще работиш в малък, сплотен колектив с най-способните учени на компанията.
Сърцето на Карсън се разтуптя силно от възбуда. Името „Маунт Драгън“ се споменаваше само със страхопочитание сред служителите на компанията — това бе най-голямото научно светилище.
Някой извън кадър остави кутия с пица до лакътя на Скоупс. Той я погледна, надникна под капака:
— А! Аншоа. Знаеш ли какво е казал Чърчил за аншоата? „Любимият деликатес на английските лордове и италианските курви.“
Последва кратко мълчание. Накрая Карсън се осмели да попита:
— Значи отивам в Ню Мексико, така ли?