Владимирович отново поклати глава:
— През последните дни става все по-лошо и по-лошо. Спаднаха с много пунктове!
Де Вака се намръщи:
— Откъде знаеш?
— Не си ли чула какво се говори в стола!? Онзи професор от Бостън, Левин. Все говори лошо за „Джиндайн“, за Брент Скоупс. Сега е казал нещо много лошо. — Той понижи глас: — КГБ щеше да знае как да се разправи с такъв човек. — Въздъхна дълбоко и й подаде компактдисковото устройство: — Нямаше да го оправям, ако знаех, че ще чуя такава упадъчна контрареволюционна музика.
Де Вака се засмя и му каза довиждане. Реши, че щампата на фланелката му е шега. Все пак, за да работи в „Маунт Драгън“ при военните, трябваше да са го проверили из основи. Някой път трябваше да го хване в стола и да го накара да й разкаже цялата си история.
„Харвард Ярд“ се задъхваше от жега. Листата на вековните дъбове и кестени висяха повехнали, под сянката им жужаха цикади. Левин съблече износеното си сако и го преметна през рамо, жадно вдиша ухаещия на прясно окосена трева въздух.
В приемната Рей човъркаше ожесточено зъбите си с изправено кламерче. При влизането на Левин той изръмжа:
— Имате гости.
Левин се намръщи. Кимна към затворената врата на кабинета си:
— Вътре ли си ги пуснал?
— Компанията не ми хареса.
Левин отвори вратата и Ъруин Ландсбърг, ректорът на университета, го посрещна с усмивка. Подаде му ръка.
— Чарлс, отдавна не сме се виждали — каза с дрезгав глас. — Много отдавна. — Той посочи един мъж със сив костюм. — Това е Линърд Стафърд, новият декан на факултета.
Левин пое отпуснатата ръка на Стафърд, крадешком огледа кабинета. Питаше се колко ли време са прекарали тези двамата вътре. Погледът му спря на лаптопа, от който още висеше телефонният кабел. Колко глупаво да го остави така. До връзката оставаха само пет минути.
— Топличко е тук — отбеляза ректорът. — Чарлс, трябва да ти сложим климатик.
— От климатиците настивам. Предпочитам да е жега. — Левин се настани зад бюрото си. — И така, какъв е проблемът?
Двамата посетители седнаха, огледаха разхвърляните наоколо книги и списания с отвращение.
— Ами, Чарлс — продължи ректорът, — идваме за това дело.
— Кое?
Ректорът го изгледа обидено:
— Приемаме тези неща много на сериозно. — След като Левин не отговори, продължи: — Делото, заведено от „Джиндайн“, разбира се.
— Това е пълна глупост. Ще го прекратят.
Деканът се приведе:
— Доктор Левин, за съжаление ние не споделяме вашия оптимизъм. Това дело не е самоцелно. „Джиндайн“ ви обвинява в кражба на поверителна информация, незаконен достъп до компютърната им система, клевета и какво ли още не.
Ректорът кимна:
— „Джиндайн“ предяви много сериозни обвинения. Не толкова заради фондацията, колкото заради методите ти на действие. Точно това най-много ме тревожи.
— Какво им има на методите ми?
— Не се карай на мен. — Ректорът нагласи маншетите си. — И преди си се забърквал в неприятности и ние винаги сме те поддържали. Не винаги ни е било лесно, Чарлс. Някои фирми, много влиятелни фирми, настояват да те изправим пред дисциплинарната комисия. Досега всеки път, когато етичността на действията ти е поставяна под въпрос… е, трябваше да защитаваме интересите на университета. Много добре знаеш какво е законно и какво — не. Придържай се в тези рамки. Сигурен съм, че ме разбираш. — Усмивката му леко помръкна. — Затова няма да те предупреждавам повече.
— Доктор Ландсбърг, струва ми се, че вие изобщо не оценявате ситуацията. Това не е някакво скарване между двама своенравни учени. Говорим за бъдещето на човешкия вид.
Левин погледна часовника си. Две минути. По дяволите!
Ландсбърг вдигна въпросително вежди:
— Бъдещето на човешкия вид ли?
— Това е война. „Джиндайн“ променя генома на половите ни клетки; по този начин извършва светотатство срещу самия човешки живот. „Крайностите в борбата за свобода не са зло.“ Не помните ли тази сентенция. Когато се разрушаваха концлагерите, никой не мислеше за етика и законност. Сега те се бъркат в самия човешки геном. Имам доказателства.
— Сравнението ти между нацистка Германия и „Джиндайн“ е обидно. Каквото и да си мислиш за тях, те не са СС. С това неуместно сравнение заличаваш добрите си дела в името на Холокоста.
— Напротив. Посочете ми разликата между евгенетиката на Хитлер и онова, което „Джиндайн“ прави в „Маунт Драгън“.
Ландсбърг се облегна на стола си и въздъхна отчаяно:
— Ако ти не виждаш разлика, Чарлс, значи погледът ти е замъглен. Аз подозирам, че това е свързано повече с личните ти противоречия с Брент Скоупс, отколкото с благородната загриженост за бъдещето на човечеството. Не знам какво е станало преди двайсет години и не ме интересува. Искаме да оставиш „Джиндайн“ на мира.