— Не забравяйте, че това е първият човек, който се разболява от тази болест. И надявам се, последният. Този щам на x-flu е особено заразен. Докато получим резултатите от кръвната проба, тя вече бе мъртва.
— Кръв. Още една странност на доклада. Очевидно преди смъртта тя е получила сериозен вътрешен кръвоизлив. — Тийс погледна папката си и заби пръст в един абзац: — Вижте. Вътрешните й органи буквално са плували в кръв. Разрушаване на капилярите, предполагам.
— Без съмнение, това е следствие от инфекцията с x-flu — обясни Сингър. — Не е нещо ново. Получава се и при ебола.
— Да, ама според доклада при шимпанзетата такива симптоми не се наблюдават.
— Очевидно болестта протича различно при хора. Нищо чудно.
— Може би сте прав… — Тийс прелисти на следващата страница — … но това не е единственото странно в доклада. В мозъка например са установени високи нива на невромедиатори. По-точно, допамин и серотонин.
Сингър разпери ръце:
— Това също са симптоми на x-flu. Очаквах ги.
Тийс затвори папката:
— Но при шимпанзетата не се наблюдават.
Сингър въздъхна:
— Господин Тийс, накъде биете? Всички знаем колко е опасен вирусът. Усилията ни са насочени към обезвреждането му. Един учен, Гай Карсън, се занимава само с това.
— Карсън. А, да. Онзи, който е дошъл на мястото на Франклин Бърт. Горкият господин Бърт, сега прекарва дните си в психиатричната клиника във Федъруд Парк. — Тийс се наведе напред и понижи глас: — Е, това вече е странно, докторе. Говорих с Дейвид Фоси, лекуващия лекар на Франклин Бърт. Капилярите на Бърт също не са от най-здравите. А нивата на серотонина и допамина в мозъка му също са значително повишени.
Сингър застина:
— Боже мили.
Загледа се в далечината, сякаш пресмяташе нещо. Тийс вдигна пръст:
— Но! Бърт няма антитела срещу x-flu и откакто е напуснал „Маунт Драгън“ са минали няколко седмици. Така че със сигурност не е заразен.
Напрежението в стаята видимо спадна.
— Сигурно е съвпадение — предположи Най.
— Съмнявам се. Работите ли и с други смъртоносни вируси?
Сингър поклати глава:
— Имаме замразени култури: марбургска треска, ебола, ласа; но никой от тези вируси не предизвиква душевно разстройство.
— Така е. Нямате ли нещо друго?
— Твърдо не.
Тийс се обърна към началника на охраната:
— Какво точно се случи с доктор Бърт?
— Доктор Сингър препоръча да бъде сменен — отвърна просто той.
— Доктор Сингър ли?
— Беше възбуден, нервен — обясни директорът. Подвоуми се. — Бяхме приятели. Той беше много чувствителен човек, изключително мил и отзивчив. Макар че не говореше за това, мисля, че жена му много му липсваше. Тук стресът е голям… Човек трябва да е особено издръжлив, а той не беше. Не издържа. Когато започнах да забелязвам елементи на параноя, препоръчах да го пратят в Централната болница на Албукерк за изследвания.
— Не е издържал на стреса, значи. Извинете, докторе, но състоянието, което описахте, не ми прилича на обикновена депресия. — Тийс погледна в отвореното си куфарче. — Доколкото съм запознат, доктор Бърт се е дипломирал в института „Джон Хопкинс“ за половината от предвиденото време.
— Да… той беше… блестящ ум.
— След това според материалите, които имам, доктор Бърт е работил в спешното отделение на харлемската болница „Миър“, на Източна 155-та улица номер 944. Ходили ли сте някога в този квартал?
— Не.
— Полицаите наричат жителите му „пластмасови чашки“. Това красноречиво говори за стойността на човешкия живот в тази джунгла. Доктор Бърт е работил на смени, известни сред стажантите като „трийсет и шест часова специална“. Трийсет и шест часа работа, дванайсет почивка, после пак трийсет и шест часа дежурство. Всеки ден — и така три месеца.
— Не знаех — призна Сингър. — Не сме разговаряли много за миналото му.
— След това, през първите си две години като практикуващ лекар, доктор Бърт написва четиристотин страници монография: „Метастази“. Отличен труд. През същото време е водил тежко дело за развод с първата си жена.
След неколкосекундна пауза Тийс заговори по-високо:
— И искате да ми кажете, че този човек не издържа на психическо натоварване?
Той избухна в кратък смях, но лицето му остана сериозно. Никой от събеседниците му не проговори. След малко инспекторът се изправи:
— Е, господа, не смятам повече да ви задържам. — Прибра касетофона и папката в куфарчето си. — Разбира се, след като се срещна с останалите служители, пак ще поговорим. — Той почеса обеления си нос, усмихна се глуповато: — Някои почерняват, други изгарят. Аз съм от изгарящите.