— Точно така. Ти си от онзи край, нали?
— Израсъл съм в Бутхил. В едно градче на име Котънуд Танкс.
— Помнех, че името беше благозвучно. Предполагам, че животът в „Маунт Драгън“ няма да ти се стори толкова суров, колкото на други хора. Изолацията и пустинята действат потискащо на някои. На теб обаче може дори да ти хареса. Там разполагаме с коне. Предполагам, че доста добре яздиш, нали си израсъл в ранчо.
— Разбирам малко от коне — призна Карсън; Скоупс явно го беше проучил основно.
— Не че ще ти остане много време за езда. Ще бъдеш затрупан от работа, няма какво да те лъжа. Но за сметка на това ще получаваш и съответното възнаграждение. Едногодишна заплата за шестте месеца плюс петдесет хиляди долара премия, ако завършите успешно проекта. И, разбира се, ще ти бъда много благодарен.
Карсън не вярваше на ушите си. Само премията надвишаваше сегашната му годишна заплата.
— Вероятно знаеш, че методите ми на управление са малко нестандартни — продължи Скоупс. — Ще бъда прям с теб, Гай. Тази задача си има и лоша страна. Ако не се справиш с работата за определения срок, ще бъдеш отстранен. — Той се усмихна, показвайки огромните си предни зъби. — Но винаги съм ти имал доверие. Нямаше да ти предлагам това място, ако не бях сигурен, че ще се справиш.
— Не мога да не запитам защо избрахте точно мен сред толкова способни хора?
— Дори това не мога да ти кажа. Когато се явиш в „Маунт Драгън“, всичко ще ти бъде обяснено, обещавам.
— Кога да започна?
— Още днес. Компанията се нуждае от този продукт, просто нямаме никакво време. Самолетът може да те вземе преди обяд. Ще изпратя някого да се погрижи за апартамента, колата ти и всички дребни подробности. Имаш ли приятелка?
— Не.
— Това улеснява нещата.
Карсън направи неуспешен опит да заглади перчема си.
— Ами прекият ми началник, Фред Пек? Трябваше да…
— Няма време. Взимай си само лаптопа и тръгвай. Шофьорът ще те закара до вас да си вземеш някои неща и да се обадиш на когото решиш. Аз ще се оправя с този… как му беше името?… Пек.
— Брент, искам само да ви кажа…
Скоупс вдигна ръка:
— Моля те, недей. Не обичам да ми благодарят. Има такава поговорка: „Надеждата е добър спомен, благодарността — лош.“ Давам ти десет минути да обмислиш предложението.
Скоупс отново посегна към пицата, екранът изгасна.
Лампите пак светнаха. На Карсън му се виеше свят от възбуда. Нямаше представа защо сред толкова учени Скоупс е избрал точно него, обикновения специалист, който досега се е занимавал само със скучни лабораторни измервания. Какво значение имаше? Замисли се за реакцията на Пек, като научи, че Скоупс лично го е избрал за „Маунт Драгън“. Как ли щеше да изглежда тлъстото му лице, как ли щеше да поклати безвратата си глава в недоумение?
Завесите се дръпнаха с леко бръмчене, показвайки мократа земя под надвисналите сиви облаци. В далечината, на сивия хоризонт, се виждаше тъмната мараня от заводски пушек и бензинови изпарения — самият Ню Джърси. Някъде на запад се простираше пустинята, под вечно синьото небе, с далечни планини на хоризонта, където можеш да препускаш с дни, без да срещнеш човешко същество. Някъде сред тази пустиня се намираше „Маунт Драгън“ и вътре го чакаше жадуваното голямо откритие.
След десет минути, когато завесите отново се дръпнаха и екранът просветна, Карсън бе взел твърдо решение.
Карсън се качи на верандата, остави чантите си до вратата и се настани на един паянтов стол. Старото дърво изскърца и неохотно пое тежестта му. Карсън се облегна, изпъна крака и загледа просторната пустиня Хорнада дел Муерто.
Слънцето, тази нажежена пещ от горящ водород, се издигаше над бледосиния силует на планинската верига Сан Андрес. Лъчите на небесното светило проникнаха на верандата и Карсън почувства топлото им погалване по бузите си. Все още бе хладно — 18–20 градуса, но само след час температурата щеше да надвишава четирийсет. Тъмновиолетовото небе постепенно преминаваше в светлосиньо; скоро щеше да е бяло като нажежен метал.
Той погледна пътя пред къщата. Енгъл бе типично пустинно градче от Ню Мексико, не западащо, а вече мъртво. Къщите бяха голи като бели кутийки с полегати ламаринени покриви; имаше запустяло училище и поща, ред мъртви безлистни тополи. По пътя минаваха само гонени от вятъра тръни. От друга страна, Енгъл бе необичайно градче: цялото бе купено от „Джиндайн“ и се използваше само като изходен пункт за „Маунт Драгън“.
Карсън погледна хоризонта. Далеч на североизток, на края на петнайсетинакилометровата отъпкана ивица сред напечения от слънцето пясък и чакъл, която само някой местен индианец би нарекъл път, се издигаше комплексът, наречен официално Секретен пустинен научноизследователски център, но известен повече като „Маунт Драгън“ по името на скалистия вулканичен хълм наблизо. Това беше супермодерно обзаведената лаборатория на „Джиндайн“ за генетично инженерство и изследвания на особено опасни микроорганизми.