Кърт прочете документа на глас. На няколко пъти спира, за да погледне изумено Левин. Когато тя свърши, Санчес се обърна със стола си към Финли Скуайърс:
— Някакъв коментар?
— Защо да коментирам? — тросна се Скуайърс. — Нямам нищо общо с „Джиндайн“.
— Да отворим и първия плик? — попита Санчес с лека, злобна усмивка.
— Моля. Каквото и да има вътре, със сигурност е фалшификат.
Санчес вдигна плика:
— Тереза, вие явно сте най-смела сред нас.
Подаде й го. Кърт взе плика. Вътре имаше компютърна разпечатка, според която сумата от 265 000 долара е била преведена от една хонконгска сметка на „Джиндайн“ на анонимен влог в „Ригел Банкорп“ на Нидерландските Антили.
— Сметката е анонимна — установи Санчес, след като погледна документа.
— Покажете втората страница пред камерата — подкани го Левин.
Втората страница беше размазана, но можеше да се чете. Беше изображение, смъкнато от работещ компютърен монитор посредством изключително скъпо и забранено от закона устройство. На екрана бяха записани инструкции за превод от сметка в клона на „Ригел Банкорп“ на Нидерландските Антили по нареждане на Финли Скуайърс. Номерът беше същият.
В студиото настъпи смразяваща тишина. След няколко секунди Санчес даде край на дискусията, благодари на участниците и подкани зрителите да останат и за срещата с Барълд Лейтън.
В момента, в който камерите бяха изключени, Скуайърс се изправи рязко.
— На този фарс ще отговоря със съответните законни действия — изсъска и напусна студиото.
Санчес се обърна одобрително към Левин:
— Добро отиграване. Надявам се твърденията ви да са подкрепени и с други доказателства.
Левин само се усмихна.
Карсън се връщаше по тесните коридори към лабораторията с резултатите от някои патологични изследвания. Минаваше шест часът и Камерата на смъртта бе почти празна. Де Вака си беше тръгнала преди няколко часа, за да проведе някои изследвания в компютърната зала; време беше и той да затваря и да предприеме дългото и бавно пътуване към изхода. Колкото и да мразеше теснотията на Камерата обаче, Карсън не бързаше да се маха. Вече нямаше компания за вечеря — Вандеруогън, разбира се, го бяха откарали, а Харпър щеше да прекара известно време в лечебницата.
Той спря изумен на вратата. В лабораторията се въртеше човек с изолационен костюм, ровеше из нещата му, разглеждаше отделни предмети. Карсън натисна копчето на системата за комуникация:
— Търсите ли нещо?
Натрапникът се изправи и се обърна, зад стъклото се виждаше жестоко изгорялото лице на Гилбърт Тийс.
— Доктор Карсън! Приятно ми е да се запознаем. Дали ще ми отделите малко време?
Инспекторът му подаде ръка.
— Разбира се. — Карсън стисна ръката му през няколкото защитни слоя гума. — Заповядайте, седнете.
Тийс се огледа:
— Все още не мога да разбера как да го направя с този проклет костюм.
— Ами, стойте прав тогава.
Карсън зае мястото си зад бюрото.
— Знаете ли, за мен е голяма чест да говоря с наследник на Кит Карсън — продължи Тийс.
— Май сте единствен.
— Това е само заради скромността ви. Не мисля, че повечето хора тук знаят за произхода ви. Записано е, разбира се, в личното ви дело. Господин Скоупс явно вижда добър знак в това съвпадение. Изключително интересен човек е този ваш Скоупс.
— Той е гений. — Карсън изгледа инспектора изпитателно. — Защо зададохте този въпрос за Брандън-Смит в заседателната зала?
Последва кратко мълчание. Карсън чу дрезгавия смях на Тийс по уредбата:
— Вие всъщност сте израсли сред индианците апачи, нали? Сигурно знаете какво е казал един от старите им вождове: „Някои въпроси са по-дълги от други.“ Въпросът, който зададох на общата среща с персонала, е много дълъг. — Той се усмихна. — Вие обаче сте тук сравнително отскоро и той не ви засяга толкова. Бих искал по-скоро да поговорим за господин Вандеруогън. — Той забеляза гримасата на Карсън и добави: — Да, знам. Отвратителна история. Познавахте ли го добре?
— Бяхме приятели.
— Какъв човек беше?
— Родом е от Кънектикът. Доста сериозен беше, но го харесвах. Имаше добро чувство за хумор.
— Да сте забелязали нещо странно преди инцидента в стола? Нещо странно в държанието му? Промени в поведението?
Карсън вдигна рамене:
— Последната седмица изглеждаше малко потиснат, замислен. Говориш му, а той сякаш не те слуша. Не му обръщах голямо внимание, защото всички бяхме потиснати заради нещастието. Освен това хората тук проявяват някои странности. Напрежението е невероятно. Наричат го „маунтдрагънска треска“. Като клаустрофобия, но по-тежко.