„Сигурно така се чувства човек на Луната — мислеше си той сега, застанал пред административната сграда. — А може би така ще изглежда краят на света.“ В детството си бе виждал много бури, но никога толкова силна. Сега всичко бе затрупано с прах, белите сгради почти не се отличаваха от околния фон, през прозорците им не се виждаше. Зад всеки стълб или друга вертикална подпора бяха навети дълги езици пясък. Зловеща, мрачна, едноцветна картина.
Карсън погледна към жилищния комплекс, видимостта беше не повече от двайсет метра. Той се замисли за момент, после се обърна и се запъти към конюшнята. Питаше се как ли е Дорчо. Знаеше, че при силни бури конете направо полудяват, понякога си чупеха някой крак. Животните бяха добре, покрити с прах и нервни, но иначе здрави. Дорчо изцвили за поздрав и Карсън го погали по врата. Съжали, че не му е донесъл бучка захар или някой морков. Прегледа набързо животното, след това се отдръпна облекчен.
Отвън се чу приглушен от праха шум. Той показа глава от конюшнята: в маранята се показа голям силует. „Божичко — помисли си Карсън, — това е нещо живо, нещо много голямо.“ Силуетът изчезна, после пак се появи. Карсън чу тракане на метална врата. Каквото и да беше това, влизаше в комплекса.
Карсън се взря в маранята, пред отворената врата на конюшнята се появи призрачен силует на ездач и кон. Главата на ездача висеше немощно между раменете, конят едва се държеше на крака. Беше Най.
Карсън се оттегли в сянката и се скри в едно празно отделение на конюшнята. В момента не му беше до такива неприятни срещи.
Чу звука от затваряне на врата, след това приглушени стъпки по покрития с прах под на конюшнята. Приклекна и надникна през една цепнатина на вратата, зад която се криеше.
Началникът на охраната бе покрит от глава до пети с кафеникав прах. Само черните му очи и напуканите устни изпъкваха сред общия фон.
Той спря пред отделението за принадлежности, свали пушката и дисагите си и ги окачи на една пречка. Разкопча седлото, свали го от коня, остави го на мястото му и го покри с кечетата. При всяко движение около него се вдигаше облаче прах.
Най заведе коня си в отделението му, извън полезрението на Карсън. Чу се как почиства козината му, как му шепне успокоителни думи. След това — звукът от разрязване на бала сено и от наливане на вода. След малко Най пак се появи. Обърна гръб на Карсън, извади голяма кутия от един ъгъл на конюшнята и я отключи. След това откопча един джоб на дисагите си и извади две надрани парчета прозрачна пластмаса, между които имаше (в нарушение на всички правила) някакъв лист хартия. Постави ги на пода, след това измъкна някакъв молив и започна да нанася бележки върху пластмасата. Карсън долепи око до цепнатината, напрегна зрение. Листът изглеждаше много стар, от едната му страна се четяха големи букви: Al despertar la hora el aquila del sol se levanta en una aguja de fuego. „На разсъмване орелът на слънцето се издига върху огнен език.“ Друго не можеше да различи.
Изведнъж Най се сепна. Огледа се, завъртя глава, сякаш се ослушваше. Карсън се отдръпна тихо в един тъмен ъгъл. Чу шумолене, изщракване на ключалка, тежки стъпки. Когато отново се осмели да надникне през цепнатината, началникът на охраната тъкмо излизаше от конюшнята, сивкавият му силует изчезна в маранята.
След известно време Карсън се изправи и хвърляйки любопитен поглед на металната кутия, отиде при Муерто, коня на Най. Той стоеше с изпружени крака, от устата му се точеше кафява слюнка. Карсън опипа краката му. Имаше малко висока температура, някакво възпаление, но копитата бяха в добро състояние, очите му — ясни. Каквото и да беше правил Най, явно бе довел животното до почти пълно изтощение, сигурно бяха изминали повече от сто километра през последните дванайсет часа. Конят беше все още здрав и за ден-два щеше да се възстанови. Най знаеше кога да му даде почивка, а и животното бе много добро.
— Ти си незаменим кон — похвали го Карсън.
Излезе от конюшнята, огледа се в маранята от фин прах. Най отдавна се беше прибрал. Карсън затвори тихо вратата на конюшнята и се върна бързо в стаята си. Чудеше се какво е накарало този човек да рискува да излезе в тази свирепа буря. И да рискува работата си като началник на охраната, като носи парче хартия с безсмислени писания на испански на място, където притежаването на писмени източници на информация е забранено.
Карсън мина през кафенето и излезе с банджото си на терасата. Нощта бе непрогледна, облаци закриваха луната, но той веднага позна, че силуетът, облегнат на парапета е на Сингър.