— Ама че досаден тип — промърмори директорът. Отпи от чашата си. — Не бих казал, че си падам по него. Държи се, сякаш знае много неща, но нищо не казва. Изглежда, получава доста информация, като настройва хората един срещу друг. Нали се сещаш какво имам предвид?
— Нямах възможност да разговарям много с него. Не ми се стори работата да му харесва — подбра внимателно думите си Карсън.
Сингър въздъхна:
— Човек не може да очаква всички да разбират, камо ли да оценяват, това, което вършим тук. Особено чиновниците. И преди съм имал работа с хора като Тийс. Това най-често са неуспели учени. Не могат да преодолеят завистта. — Той отново отпи. — Е, рано или късно ще се запознаем с доклада му.
— По-скоро рано.
Карсън веднага съжали за прибързаната си реплика. Почувства погледа на Сингър върху себе си.
— Да, тръгна като на пожар. Настоя да вземе един от бронетранспортьорите, за да иде до Рейдиъм Спрингс. — Сингър отпи още една глътка. — С теб май последен разговаря.
— Каза, че искал да се срещне с хората, участващи пряко в изследванията на x-flu, най-накрая.
— Хммм. — Сингър довърши питието си и остави чашата на пода. Погледна изпитателно Карсън: — Е, сигурно вече знае за Левин. Това няма да улесни положението ни. Като се върне, сигурно ще е измислил нови въпроси, мога да се обзаложа.
Карсън се размърда неспокойно.
— Левин ли? — попита, стараейки се да звучи колкото се може по-непринудено.
Сингър все още го наблюдаваше изпитателно:
— Странно, че не знаеш, всички говорят само за това. Чарлс Левин, председателят на Фондацията за безопасна генетика. Преди няколко дни по телевизията е изнесъл някои доста неприятни данни. Акциите на „Джиндайн“ спадат драстично.
— Така ли?
— Днес са спаднали с цели пет и половина пункта. Компанията загуби повече от половин милиард. Не искам да ти казвам как ще се отрази това на финансовото ни състояние.
Карсън застина. Не се притесняваше за мизерния си дял от акциите на „Джиндайн“, а за нещо съвсем друго.
— Какво друго е казал Левин?
Сингър вдигна рамене:
— Няма голямо значение. Всичко са лъжи, шибани лъжи. Проблемът е, че хората му вярват. Всеки се старае да ни пречи, да спъва дейността ни.
Карсън облиза устни. Никога преди не беше чувал Сингър да ругае. Не му отиваше.
— И какво ще стане?
По лицето на Сингър се изписа задоволство:
— Брент набързо ще се разправи с него. Точно такива игрички обича.
Хеликоптерът се приближи към „Маунт Драгън“ от изток, през забранената за граждански полети зона на ракетния полигон „Уайтсандс“. Витлата му бяха специален безшумен военен модел, моторът бе снабден със заглушител. Светлините му бяха изгасени, пилотът използваше насочен към земята радар за търсене на целта си.
Целта бе малък предавател, поставен по средата на отражател на радиовълни. До предавателя бе спрян бронетранспортьор с изгасени двигател и фарове.
Хеликоптерът се снижи над отражателя и въздушното течение от витлата разкъса крехката материя на парченца като конфети. Когато машината докосна земята, от бронетранспортьора излезе тъмен силует с голямо метално куфарче с емблемата на „Джиндайн“ в ръка. Изтича при хеликоптера. Веднага щом вратата на летателния апарат отново се затвори, той се вдигна във въздуха и се загуби в мрака. Бронетранспортьорът потегли по следите, които бе оставил на идване. Едно парче отражателна материя бавно се спусна на земята. В пустинята отново настъпи тишина.
Тази неделя небето бе кристално ясно. Камерата на смъртта беше затворена за обичайното обеззаразяване и до задължителната вечерна тренировка за действия при авария учените бяха свободни да правят каквото искат.
Докато водата за кафето завираше, Карсън загледа през прозореца черния конус на Маунт Драгън, чиито контури едва сега се очертаваха на просветляващото небе. Обикновено той прекарваше неделите като останалите си колеги: сам в стаята си в компанията на лаптопа, опитвайки се да навакса пропуснатото през седмицата. Днес обаче бе решил да се изкачи на върха на Маунт Драгън. Още от първия ден тук го беше решил. Освен това вечерта със Сингър бе възбудила отново желанието му да свири, а знаеше, че острите звуци на банджото ще предизвикат поне десетина гневни писма в електронната му поща.
Той наля кафето в един термос, окачи калъфа с инструмента през рамо и се запъти към стола за няколко сандвича. Хората в кухнята, обикновено непоносимо шумни, сега бяха необичайно мълчаливи и умислени. Не можеше още да тъжат за Вандеруогън. „Сигурно беше заради ранния час“ — помисли си той. Напоследък всички изглеждаха в лошо настроение.