Карсън замълча. Нещо го глождеше, нещо, което му беше направило впечатление, докато четеше дневника. Сега сякаш се беше изпарило от съзнанието му.
— Май още се смее — отбеляза Де Вака. — В някоя закътана лудница.
Карсън се намръщи:
— Доста груба забележка, дори за теб.
— Може би — отвърна тя. Замисли се, после продължи: — Просто всички говорят за Бърт едва ли не като за светец. Той е изобретил метода за пречистване на „Джиндайн“. „Пурблъд“. Сега откриваме, че е фалшифицирал данните от изследванията си.
Ето пак… Изведнъж Карсън си даде сметка какво го е смутило в дневника.
— Сусана, какво знаеш за електрофоретичното пречистване?
Тя го изгледа озадачено.
— Методът за пречистване, който Бърт е създал в Манчестър — продължи Карсън. — Току-що го спомена. Винаги сме приемали за даденост, че методът работи добре с x-flu. Възможно ли е да не е така?
Де Вака го изгледа презрително:
— При всички изследвания резултатите показват, че вирусът е напълно пречистен.
— Пречистен, да. Но дали е същият щам, който вкарваме?
— Как може процесът на пречистване да промени щама? Няма логика.
— Помисли за метода. Използва електричен ток, под чието действие белтъчните молекули преминават през порите на гела, нали? Условията са нагласени така, че да отделим молекулите с точно определена маса. Всички останали остават в гела, само тези с необходимата големина излизат в разтвора.
— Е и?
— Не е ли възможно електричното поле или самият гел да променят нещо в белтъчната структура? Не е ли възможно накрая да получаваме съвсем различен продукт? Молекулната маса може да е същата, но структурата да е леко променена. При обикновените биохимични изследвания това няма да се забележи. Достатъчно е само една химична група на повърхността на молекулата да се измени, за да възникне нов щам.
— Няма начин. Методът е патентован, изпитан. Вече е използван при пречистването на други продукти. Ако не работи добре, досега да е проличало.
Карсън дръпна юздите и спря:
— При изследванията за чистота тази възможност взимана ли е предвид? Някой замислил ли се е точно върху това?
Де Вака не отговори.
— Сусана, това е единственото, което не сме пробвали.
Тя го загледа известно време.
— Добре — съгласи се накрая. — Да го проверим.
Институтът „Дарк Харбър“ бе огромна стара сграда, стърчаща върху един издаден нос над океана. Наброяваше сто и двайсет почетни членове, въпреки че по всяко време само дванайсет от тях бяха на работа. Хората от института имаха само едно задължение: да мислят. Условието за прием бе също толкова просто: да си гений.
Членовете на института бяха особено привързани към масивната сграда, която след повече от 120 години под разрушителното въздействие на бурните ветрове бе останала без нито един прав ъгъл. Особено им харесваше усамотението — малкото съседи, идващи главно през почивните дни, нямаха ни най-малка представа за самоличността на странните мъже и жени с очила, които се появяваха най-неочаквано около сградата.
Едуин Банистър, заместник главен редактор на бостънския „Глоуб“ остави ключа на рецепцията на хотелчето и изчака носачът да натовари багажа му на джипа. Главата още го болеше от сладкото вино, което му бяха сервирали предната вечер. Той даде бакшиш на носача и заобиколи джипа откъм мястото на шофьора. Пред него се откри гледка към градчето Дарк Харбър с рибарските лодки на пристанището и острата камбанария на църквата. Доста старомодно. Прекалено старомодно. Банистър предпочиташе Бостън и задимената таверна „Черния ключ“.
Той се настани зад волана и погледна нарисуваната на ръка карта, която бе получил по факса в редакцията. Осем километра до института. Въпреки уверенията той още не беше сигурен, че домакинът му наистина ще го посрещне.
Банистър даде газ, мина на жълто и продължи по Щатско шосе 24. Колата му подскочи от една дупка, после в друга. Пътят вървеше на изток, към океана, преминаваше покрай няколко скални откоса. Той смъкна стъклото на прозореца; отдолу се чуваше далечният рев на прибоя, крясъците на чайки, жалният вой на корабна сирена.
Шосето премина през смърчова горичка, после излезе сред поляни, осеяни с боровинки. Поляните бяха преградени с дървена ограда, насред шосето имаше дървена порта, отстрани — очукана кабина. Банистър спря пред портата и показа глава през прозореца.