— Ние винаги проверяваме фактите.
Скоупс кимна:
— Разчитам да представиш нещата справедливо.
Банистър леко се надигна:
— Брент, единственото, на което можеш да разчиташ, е безпристрастно, точно представяне на фактите.
— Именно. Затова ще бъда напълно откровен с теб. Едно от обвиненията на Левин отчасти е вярно.
— И кое е то?
— Преди няколко дни в „Маунт Драгън“ наистина имаше смъртен случай. Държахме го в тайна, докато уведомим близките на жертвата, но Левин по някакъв начин е научил. — Скоупс замълча, лицето му стана сериозно. — Една от най-способните ни сътруднички загина при нещастен случай. Както можеш да видиш в първата папка, някои правила за безопасност не са били спазени. Веднага уведомихме компетентните органи и в „Маунт Драгън“ незабавно бяха изпратени инспектори. Това, разбира се, е само формалност, лабораторията продължава работа.
Скоупс замълча, после продължи тъжно:
— Познавах тази жена добре. Тя беше, ако мога така да се изразя, неповторима. Напълно отдадена на работата си. В някои отношения може би труден характер, но иначе блестящ ум. Знаеш ли, за една жена е много трудно да си създаде име в науката. Преди да постъпи в „Джиндайн“, тя бе срещала всевъзможни спънки. Загубих способен сътрудник… и приятел. — Той погледна за кратко Банистър, после бързо сведе очи. — Да си директор на компания, е огромна отговорност. Това нещастие ще ме мъчи до края на живота ми.
Банистър го погледна с уважение. Думите на Скоупс го бяха трогнали.
— Как…
— Почина от травма на главата — отвърна Скоупс. Погледна часовника си: — По дяволите! Закъснявам. Нещо друго да те интересува, Едуин?
Банистър взе касетофона:
— За момента не…
— Добре. Сега ще те моля да ме извиниш. Обади ми се, ако възникнат допълнителни въпроси.
Банистър го изпрати с поглед. Слабото тяло на Скоупс изглеждаше, сякаш изнемогва под тежестта на куфарчето. Удивителен човек. Управляващ удивително количество пари.
Докато се връщаше покрай океана, Банистър отново се опита да си представи петнайсетте милиарда долара и ефекта, който щеше да има обявяването на такава печалба върху цената на акциите на „Джиндайн“. Чудеше се откъде идват приходите на компанията в момента. Добре, че се сети, тъкмо щеше да провери. Пък и не беше зле да се обади на брокера си и да вложи парите си в нещо по-интересно от държавни облигации.
Карсън погледна през стъклото на изолационния си костюм към големия часовник на стената. Часът беше 10:45.
Само преди час в Камерата на смъртта звучеше острият вой на сирената на алармената инсталация и натъпканите в тежките костюми учени тромаво бързаха по ниските коридори. Сега, след края на ежеседмичната тренировка за действия при авария, лабораторията отново бе пуста; цареше почти пълна тишина. Единствените звуци идваха от съскането на въздуха в костюма на Карсън и лекото бръмчене на вентилаторите, изсмукващи въздуха към стерилизационната пещ. Шимпанзетата, разтревожени от шума при тренировката, най-после бяха спрели да думкат и да крещят и бяха потънали в неспокоен сън. Извън ярко осветената лаборатория коридорът бе огрян от бледи червени лампи; тесните помещения на Камерата тънеха в сянка.
Поради редовните обеззаразявания Карсън никога не се беше задържал толкова до късно. Въпреки че нощното осветление беше малко зловещо и му действаше леко замайващо, той го предпочиташе пред преживяното преди малко. След смъртта на Брандън-Смит тренировките за реагиране при по-леките втора и трета степен на биологична авария бяха заменени с пълни тревоги. Нарежданията, които звучаха по комуникационната система, го дразнеха.
Карсън имаше поне една полза от честите тренировки: вече можеше да се движи по-бързо и по-свободно из тесните пространства на Камерата на смъртта.
Той премести погледа си от часовника към Де Вака, която го наблюдаваше скептично отзад.
— И как смяташ да провериш тази своя теория? — чу се гласът й по индивидуалния канал за комуникация.
Вместо да си губи времето с обяснения, Карсън се обърна към малката лабораторна хладилна камера, набра кода за достъп и извади две епруветки с проби от x-flu. Бяха запушени с дебели гумени тапи. Вирусът бе полепнал по дъното под формата на фини бели кристалчета. „Дори да държа това нещо милион пъти в ръцете си — помисли си той, — никога няма да свикна, че то представлява по-голяма опасност за човечеството дори от водородната бомба.“ Постави двете епруветки в стерилната камера и я запечата добре; трябваше да ги остави да се затоплят до стайна температура. Обърна се към Де Вака: