Изведнъж Скоупс се изправи и издиша силно. На картата нещо не беше наред. Някаква невидима пътека, чиито граници личаха единствено по формите, които засенчваше. Скоупс я пресече и странната музика изведнъж заглъхна. Това бе тунел през нищото, пълна липса на информация, черна дупка в киберпространството. Скоупс веднага разбра какво е: таен канал, беше го открил само защото бе скрит прекалено добре. Създателят му сигурно беше компютърен гений. Не можеше да е Левин. Левин беше блестящ учен, но компютърните му познания бяха повече от плачевни.
Някой му помагаше.
Скоупс включи една от гениалните си програми. Бавно, внимателно тръгна по пътеката, тя се извиваше сред лабиринта от информация, той ту я изпускаше, ту пак я намираше, решен да я проследи докрай, до невидимата й цел.
Карсън намери Де Вака в Лаборатория 3. Беше извадила малка колба с „Пурблъд“, която още пушеше от дълбокото замразяване.
— Нямаше те шест часа — чу се гласът й по комуникационния канал. — Да не летя до Бостън, за да ти връчат наградата?
Карсън се приближи и седна вдървено до нея:
— Бях в библиотеката.
Де Вака обърна монитора на компютъра си към него:
— Виж това.
Карсън остана неподвижно няколко секунди, после неохотно се обърна към монитора. Никак не му се искаше да разбере какво е открила Де Вака.
На екрана се виждаха два модела на фосфолипидни капсули. Едната беше гладка, с идеална форма. Другата бе грапава с грозни дупки на местата, на които молекулите очевидно бяха изместени от нормалното си положение.
— На първата картинка се вижда непречистена „клетка“ от „Пурблъд“. На другата — след като е прекарана през електрофореза.
Възбудата на Де Вака личеше дори сред бръмченето на комуникационната уредба. Тя прие мълчанието на Карсън за израз на недоверие и продължи:
— Слушай. Знаеш как се произвежда „Пурблъд“. След като хемоглобинът се капсулира, продуктът се пречиства на електрофореза от странични примеси. Използвали са метода на Бърт…
Де Вака замълча и погледна озадачено Карсън. Той бе застанал между нея и видеокамерата в лабораторията. Правеше й отчаяни знаци да замълчи. През стъклото на костюма му се виждаше как мърда безмълвно устни, сякаш иска да каже: „Спри!“.
Де Вака се намръщи:
— Какво ти става, бе? Да не си дъвкал пейота?
Карсън й направи рязък знак да изчака. Огледа се, сякаш търсеше нещо. Дръпна едно чекмедже и измъкна голяма туба прахообразен дезинфектант. Поръси тънък слой върху стъклената повърхност на работната маса. Отново застана с гръб към видеокамерата и написа няколко думи с пръст в белия прах:
„Не използвай уредбата.“
Де Вака спря поглед върху написаното. После протегна ръка и изписа голяма въпросителна.
„Кажи ми останалото ТУК“ — написа той.
Де Вака го изгледа с присвити очи. След това написа:
„«Пурблъд» се разваля при електрофореза. Бърт го е изпробвал за алфа-теста. Затова се е побъркал.“
Карсън бързо избърса праха и изтръска още малко дезинфектант върху стъклото. Написа бързо:
„МИСЛИ. Ако Бърт се е подложил на алфа-теста, кои са били доброволци за бета?“
По лицето й се изписа ужас. Размърда беззвучно устни, но той не успя да разбере какво иска да му каже.
„В библиотеката. Половин час“ — написа той.
След като тя кимна в съгласие, той изтри дезинфекциращия прах от стъклото.
Библиотеката на „Маунт Драгън“ бе като оазис от нормални човешки предмети сред пустинята от сложни биологични апарати: жълтите й памучни пердета, дървените греди на тавана и дюшемето й придаваха вид на селска къща. Дизайнерът явно бе имал за цел да създаде малко уют сред голите помещения на комплекса. Въпреки това, като се има предвид забраната за използване на писмени материали, тук се съхраняваха главно електронни носители на информация, в случай че някой от претоварените с работа членове на екипа пожелае да се усамоти. Самият Карсън бе идвал само два пъти: веднъж по време на първата си разходка из комплекса и веднъж само преди няколко часа, веднага след като излезе от кабинета на Сингър.
Той затвори вратата след себе си и с облекчение установи, че единственият друг посетител е Де Вака. Дремеше в едно бяло кресло, косата закриваше лицето й. Тя се сепна от шума на стъпките му.
— Натоварен ден — оправда се. — И още по-натоварена нощ. — Погледна го замислено. — Другите ще се чудят защо сме си тръгнали толкова рано.
— Повече щяха да се чудят, ако не ти бях затворил устата навреме.
— По дяволите, мислех, че аз страдам от излишна параноя. Наистина ли мислиш, че някой следи разговорите по уредбата?