Тя блъсна тигана върху котлона.
— Не мога да ги запиша на училище. Не съм легалният им наставник. Сама ги обучавам, но имам квалификация да обучавам само в основно училище.
— Взела си учителска квалификация? Не мислех, че татко ще ти позволи да идеш в колеж.
Тя въздъхна.
— Притесняваше се, че мога да избягам с някой, който не е Ликан. Но можех да посещавам местния колеж, където татко е в борда на директорите.
— Не ти ли омръзна той да контролира всеки аспект от живота ти?
— Щастлива съм с живота си. И в случай че не си забелязал, татко не контролира всичко, което правя. Той няма идея, че помагам на тези момчета.
— Ти не им помагаш. Ти не им даваш възможност.
— Какво? — Тя изсипа яйцата в тигана. — Дадох им дом.
— Те не правят нищо, Брин. Трябва да завършат училище, да си намерят работа.
— Единствената възможност за работа наоколо е в някое ранчо, което или е собственост на татко, или на някой, който той контролира. Момчетата са прецакани.
— Докато са тук, да. Трябва да напуснат.
Брин ахна.
— Ще ги изпъдиш от тук?
— Не. — Той отпи от кафето си. — Ще измисля нещо.
— Като да бъдеш господар на глутницата им? — погледна го тя обнадеждено. — Трябва им бащина фигура. Нужен си им.
Фил започна да обикаля наоколо. Последното нещо, което искаше, бе да се държи като баща.
Той искаше да иде в колеж, но баща му не виждаше смисъл в това да се обучава още. Баща му бе предначертал всеки детайл от живота му — ранчата, които щеше да ръководи, жената, за която щеше да се ожени, евентуалната му роля като Върховен господар на глутницата след около триста години. Всичката мощ и богатство щяха да са негови само ако можеше да се държи както трябва и да прави това, което каже баща му за няколко столетия.
Може би беше време за промяна. Роман Драганести бе променил света на вампирите, когато бе създал синтетичната кръв. Модерните вампири, които вече не бяха ограничавани от нуждата си да се хранят всяка вечер, сега се занимаваха с кариерите си в науката, бизнеса, развлеченията, каквото пожелаят.
Може би беше време и за подобна революция в света на Ликаните. Той се бе освободил от глутницата и от всички стари традиции и ограничения. Може би тези момчета също щяха да го направят.
Фил прекара деня, подготвяйки се за битката тази нощ. Той взе назаем колата на Бринли и отиде в близкия град, където купи още дрехи и бутилки с кръв за Ванда и още амуниции за себе си. Хрумна му, че може да й е необходимо нещо повече от камшика й, за да се предпазва, затова й взе една пушка и ловджийски нож и кания, която можеше да върже на прасеца си. И ако нещо се случеше с него, и тя остане сама, щеше да й трябва телефон, за да й помогне да се телепортира.
На връщане обратно към хижата, той зареди своя телефон и новия, който бе взел за Ванда. В хижата свали всички номера от своя телефон в този на Ванда.
Чу момчетата отвън и погледна през прозореца. Те се бяха разделели на две групи и играеха футбол на поляната.
Той излезе на верандата.
Бринли седеше в люлеещия се стол, бавно движеща се напред и назад.
— Е, наистина ли ще се биеш в тази битка довечера?
— Да. Ще оставя Ванда тук. Ще ти бъда благодарен, ако я държиш в безопасност.
Бринли кимна.
— Мога да направя това.
Фил се облегна на един от стълбовете.
— Колко дълго може да останеш? Нямаш ли работа, към която да трябва да се върнеш?
Тя се намръщи.
— Татко не иска да работя. Той мисли, че това е под достойнството ми.
Фил поклати глава.
— Знам едно училище, което с радост би те наело. Момчетата също могат да идат там и да живеят в кампуса.
Очите й се разшириха.
— Къде?
— Местоположението му се пази в тайна, защото учениците са… различни. Някои са смъртни деца, които знаят прекалено много, някои са полувампири със специални сили, а други са шейпшифтъри пантери. Мисля, че тези момчета ще паснат там.
Тя се намръщи.
— Не знам. Изглежда толкова различно от света на Ликаните.
— Те не могат да живеят в света на Ликаните, Брин. Те са пропъдени. Няма връщане назад.
— Хей, господин Джоунс. — Най-малкото момче се качи на верандата. — Искате ли да играете?
— Съжалявам, Гавин. Трябва да пазя енергията си.
— Казах ти, че няма да иска — измърмори Дейви. — Той не иска да има нищо общо с нас.