— Такава, която изисква специалните познания на Любовния доктор. — Финиъс тръгна бавно към Ванда. — Не се притеснявай, маце. Веднага ще те върна.
— Какво? — Ванда се сепна, когато Финиъс я хвана. — Какво правиш?
Всичко стана черно.
Ванда се препъна и Финиъс я задържа.
— Добре, вълчо. Мисията е изпълнена — Финиъс удари юмрук в този на Фил и се телепортира.
— Какво става тук? — Ванда погледна Фил, след това наоколо. — Къде сме? В някакъв килер?
Тя се намръщи на етажерките, изпълнени с препарати за почистване и парцали.
Фил докосна рамото й.
— Трябваше да те видя, Ванда.
— В някакъв килер?
Той се ухили.
— Трябваше да ти кажа колко много те обожавам. Обичам те. Отказвам да живея още една нощ без теб.
Сърцето й се сви в гърдите й.
— Но ти имаш прекрасно бъдеще…
— Да, с теб.
Ванда притисна ръка до гърдите си.
— Ти си предопределен да бъдеш велик водач на своите хора.
— Може би след около триста години. Сестра ми не е била много словоохотлива, що се отнася до времето.
— Оу.
Сърцето на Ванда започна да бие бързо. Той все още я обичаше. Все още я желаеше. И можеше да живее още стотици години.
Фил се усмихна.
— Искам да ти покажа нещо.
— В един килер?
Подсмихвайки се, той отвори вратата.
— Помолих Финиъс да те телепортира в килера, за да не изглежда подозрително пристигането ти.
Той я поведе по един обикновен бял коридор. Стъпките им ехтяха по лъскавия ламиниран под. Миризмата на почистващия препарат тежеше във въздуха.
— Къде сме? — попита тя.
— Кливланд — той я поведе към една двойна врата. — Това е дом за стари хора.
— Боже, Фил, не съм чак толкова стара.
Той се изхили и стисна ръката й.
— Липсваше ми.
Тя се намръщи срещу него.
— Ти не ми се обади.
— Чаках идеалния ден. Днес имат тържество и искам да го видиш — той отвори двойната врата. — Това е стаята за развлечения.
Ванда забеляза масата с голяма торта и купа пунш. Смъртни се разхождаха наоколо, говореха и се смееха. Няколко деца обикаляха около масата, възхищавайки се на тортата и опитвайки се да си откраднат от сметаната. Една по-възрастна жена със сиви къдрици ги разпъди, смеейки се.
Ванда се намръщи.
— Не познавам никой от тези хора.
Фил я дръпна напред.
— Искам да се срещнеш с рожденика. Той е на осемдесет и една години.
Ванда забеляза възрастен мъж да седи на едно кресло. Той гледаше надолу към малкото момиченце в скута си. Лицето му бе набраздено от бръчки, главата му бе плешива. Той държеше малкото момиче със сбръчкани ръце, покрити с петна от старостта.
— Искаш ли едно парче торта, Паупау?
— Да, Емили, това ще е прекрасно.
Малкото момиченце се спусна от скута му и изтича към масата. Старият мъж вдигна лице, за да я наблюдава и се усмихна.
Ванда ахна. Тези сини очи. Погледът й се спусна по него и забеляза номерата, татуирани върху ръката му.
Жозеф.
Тя се препъна назад. Сърцето й спря. Покри устата си с трепереща ръка.
Фил държеше раменете й, подкрепяйки я.
— Жозеф — прошепна тя.
Порой сълзи се изсипа от очите й.
— Той е преживял войната — прошепна Фил. — Имигрирал е тук през 1949 и се е оженил година по-късно. Има четири деца, десет внука и три правнука.
Ванда се извърна и яростно изтри сълзите, спускащи се по лицето й.
— Не мога да го оставя да ме види да плача. Не и с моите розови сълзи.
О, господи, в действителност тя бе свързана с всички тези хора.
— Искаш ли да се срещнеш с него? — попита Фил.
Ванда притисна ръка до бясно биещото си сърце.
— Какво ще му кажа?
— Ще измислиш нещо.
Фил я придружи до брат й.
Устата му трепна, когато забеляза косата й, след това погледна лицето й.
— Познавам ли ви? Изглеждате ми позната.
Тя примигна, за да прогони сълзите.
— Аз… аз… името ми е Ванда.
Сините му очи се разшириха от изненада.
— Това беше името на сестра ми. Толкова приличате на нея.
— Тя бе… моя баба.
Жозеф изведнъж се вкамени и се хвана за гърдите. Ванда ахна. Мили боже, тя щеше да го убие.
Възрастната жена се спусна към тях.
— Какво става тук? — Тя погледна към Ванда. — Коя сте вие?