— Сега не трябва да бъде безнадеждно — каза Маги.
Той седна на масата срещу нея.
— В момента съм й наставник, затова не би трябвало да се обвързвам романтично с нея. И отново я пазя. Технически тя е забранена.
— Технически?
Фил сви рамене и отново отпи от бирата си.
— Не си падам много по това.
Устата на Маги трепна.
— Мъж на действието, а? Може би точно от това се нуждае Ванда.
Той остави бирената кутия на масата.
— Тя ме избягва. Мисля, че се… страхува.
— Ах… — Маги прокара пръст по ръба на чашата си. — Тя винаги е била много внимателна, що се отнася до започването на ново приятелство. Познаваше ме от десет години преди дори да признае, че сме приятелки. Но щом веднъж те нарече приятел, ще се бие като тигрица, за да те защити. Знаеш ли, че веднъж заплаши съпруга ми, ако не се отнася с мен подобаващо?
Фил се усмихна.
— Това звучи точно като нея. Тя се опита да предпази и Иън миналия декември.
Маги кимна.
— Веднъж ми каза, че Иън много приличал на най-малкия й брат. Но щом попитах за семейството й, тя отказа да говори за тях.
— Знаеш ли какво се е случило?
— Не, не точно. Когато дойде в харема за първи път, тя беше като… ранено животно. Не говореше с никой. Не ни поглеждаше в лицето. Беше толкова тъжно. — Маги остана мълчалива и с намръщено изражение, докато си припомняше.
— Разкажи ми още — помоли тихо Фил.
— Страхувах се, че ще умре от глад. Имаше нощи, когато отказваше да излезе за… храна — Маги го погледна извинително. — Беше преди синтетичната кръв.
— Разбирам. И Ванда е отказвала да излезе на лов? Това не е ли било болезнено за нея?
— О, да. Ужасно болезнено. Умолявала съм я да дойде да ловува с мен. Дори когато го правеше, тя вземаше кръв, която едва беше достатъчно, за да остане жива. Винаги съм имала това ужасно чувство, че тя се самонаказваше.
— Защо би правила това?
— Попитах я, но никога не ми каза. — Маги допи Шококръвта си и занесе приборите си до мивката, за да ги изплакне. — Напомняше ми на врабче със счупени криле. Цялата беше кафява и потисната — носеше една стара кафява рокля, косата й също бе кафява. Прекрасно кестеняво с тъмночервени отблясъци, но тя я прибираше в строг кок. Изглеждаше така, сякаш искаше да се скрие в някоя дупка и никога повече да не полети.
Фил седеше потънал в мълчание. Това не беше Ванда, която той познаваше. Доколкото можеше да каже, тя е страдала от посттравматичен стрес и депресия. Все още можеше да се измъчва от последствията им. Беше се прехвърлила от едната крайност към другата — от прекършено кафяво врабче към пурпурна дива котка, размахваща камшик и предразположена към гневни изблици. Истинската Ванда — тази, която тя се страхуваше да бъде, беше скрита някъде по средата.
Той стисна бирата си.
— Тя никога ли не е споделила с някой?
— Не. — Маги сложи чашата и чинийката си в машината за миене на съдове. — През първата си година в харема почти не говореше. Джордж, Господаря на сборището тогава, ни отпускаше малки месечни суми. Кора Лий, Памела и аз пазарувахме или ходехме на кино. Ванда харчеше парите си за художествени материали.
Фил седна назад изненадан.
— Художествени?
— Да. Тя рисуваше. Всяка нощ. По цяла нощ. — Маги се намръщи. — Ужасни картини. Навсякъде имаше червена боя. Кръв, трупове, свастики, бодлива тел, вълци…
— Вълци?
— Да — Маги сви рамене. — Рисуваше ги с големи и ужасяващи зъби.
Той преглътна трудно. Какво, по дяволите, общо имаха вълците с войната? Или с Ванда?
— Една нощ тя откачи — продължи Маги с тих глас. — Струпа картините на купчина в задния двор и ги подпали. Изгори също и художествените си материали и никога повече не рисува.
Фил смачка празната кутия с юмрук.
— Някога каза ли ти защо е спряла да рисува?
— Само, че повече не иска да си спомня — въздъхна Маги. — Но разбира се, все още помни всичко. Всички ние помним болезнените спомени от миналото си.
Неговите собствени болезнени спомени подадоха глава от скривалището си, пробудени от думите на Маги. Бяха минали девет години, откакто баща му го беше прогонил. Девет години, откакто не бе виждал семейството си. През първите няколко години беше получавал писма от сестра си. Тя не знаеше къде се намира той, затова оставяше бележки в ловната му хижа в Уайоминг, надявайки се, че той ще ги намери.
Фил не бе посещавал хижата от четири години. Какъв смисъл имаше? Никога нямаше да може да се върне в глутницата на баща си. Тази част от живота му бе приключила.