— Звучи чудесно.
Маги прибра снимката в чантата си.
— Часовете ще бъдат през нощта, за да може родителите да телепортират децата си до училище — Шана взе обратно чинията си и се спря с парче сирене на половината път до устата си. — О, боже, току-що ми хрумна страхотна идея. Ти беше актриса в ДВК. Може да преподаваш актьорско майсторство на учениците!
Маги остана с отворена уста.
— Аз? Да преподавам?
— Да! — Шана се ухили. — Може да телепортираш Луси в училището и да оставаш за часа си. Какво мислиш?
— Е, звучи по-забавно от това да рина гуано от прилепи цяла нощ — измърмори Маги.
— Видя ли? — Шана я погледна окуражително. — Съпругът ти също е добре дошъл да преподава.
Маги кимна бавно.
— Може да използваме допълнителните пари.
— Страхотно! Ела да ти намерим две молби за работа и документите за регистрация за Луси. В офиса ми са. — Шана остави чинията си на масата и погледна към Ванда. — Може ли да наглеждаш София за още няколко минути? Благодаря ти!
— Но… — Ванда гледаше невярващо как Шана и Маги изчезват. — По дяволите — тя погледна към бебето. — Преструвай се, че не си чула това.
София погледна към нея с широко отворени, любопитни очи.
Ванда въздъхна.
— Предполагам, че временно оставаш с мен.
Бебето издаде мляскащ звук.
Ванда я нагласи в ръцете си и зачака. И чака. Докосна бузата на бебето. Кожата й бе толкова мека и нежна. Последният път, когато държа бебе, бе през 1927 година, когато се роди брат й Жозеф. Винаги беше мислила за него като за свое бебе. Той бе само на дванадесет, когато отиде да се бие с баща си и братята си срещу нацистите.
Очите й се изпълниха с влага. Беше го умолявала да не отива. Умоляваше го да избяга с нея и сестрите им. Но той искаше да докаже, че не е бебе, че е пораснал.
Беше прекалено млад, за да умре.
— Здрасти — поздрави я детски глас.
Ванда примигна, за да спре сълзите. Малко момче с руси къдрици и сини очи стоеше до масата с храна. Бе облечен в син костюм, но ризата му беше раздърпана, а вратовръзката накривена.
— Аз съм Тино.
Той си взе една курабийка от масата и я захапа.
Тя и преди беше виждала Константин Драганести, но никога не бе говорила с него.
— Аз съм Ванда.
Той изяде курабийката и си взе друга.
— Знаеш ли, че косата ти е лилава?
— Да. — Очевидно малките деца не знаеха, че трябва да стоят настрана от хора с лилава коса.
— Виждала ли си моята мама? — Тино приключи и с втората курабийка. — Тя ми каза да дойда тук, щом се уморя да танцувам.
— Шана отиде до офиса си за малко. Веднага ще се върне.
Тино се приближи до Ванда, изучавайки я с любопитство.
— Какво правиш с малката ми сестричка?
— Нямам никаква идея.
Той се наведе напред, за да изучи лицето на София.
— Мисля, че те харесва. Когато не харесва някой, пищи. — Момченцето изду гордо гърди. — Никой не може да пищи по-силно от сестра ми.
Не си чул мен, помисли си Ванда.
— Искаш ли да видиш какво мога да правя? — попита Тино, после изчезна. — Та–да! — каза той, щом се появи седнал на стола до нея.
— Леле. — Ванда се вгледа в него. Беше чувала слухове, че синът на Роман е специален, но не бе осъзнала, че малкото момче може да се телепортира. — Това е невероятно.
— Знам. — Той се усмихна самодоволно. — Сестра ми не може да го прави.
— Предполагам, че ти вече си пораснал — отбеляза сухо Ванда, спомняйки си колко бързо искаше да порасне Жозеф.
— Така е. — Тино седна на стола до нея. — Имам повече сила от София.
— Сила?
Той кимна.
— Тя иска да ти помогне, но не е достатъчно силна. Искаш ли аз да се опитам?
Ванда го погледна внимателно.
— Какво да опиташ?
Тино сложи малката си ръка върху нейната. Носът му се намръщи и той направи физиономия.
— Боли те много силно.
— Аз съм вампир. Не се разболявам.
— Това е… стара болка — прошепна детето. — В сърцето ти.
Ванда усети изтръпване на ръката си — там, където я държеше Тино.
— Какво правиш?
И как, по дяволите, знаеше за болката й?
Малкото момче трепна.
— Опитвам се да излекувам болката ти, но е прекалено дълбока.
— Не! — Ванда се отдръпна, отскубвайки се от момчето. — Нуждая се от болката си. Тя е това, което съм. — По дяволите, бе живяла с нея толкова време, че не можеше да си представи да бъде без нея. — Тя… тя ме предпазва.