— Не.
Фил се спря на средата на номера.
— Какво?
Ванда се изправи.
— Няма да отида с теб.
Той присви очи.
— Не ти давам право на избор.
Тя вдигна брадичката си.
— Аз съм тази, която ще извърши телепортирането. Мога да отида, където поискам. Сама.
Той пристъпи към нея.
— Къде ще отидеш?
Тя сви рамене.
— Аз… познавам Карпатите много добре.
— Планираш да се криеш в пещери? Звучи много удобно.
— Щом заспя, няма голямо значение дали съм на мръсната земя, или на мек матрак.
Той се приближи още повече.
— И кой ще те пази през деня?
— Никой — Тя затегна камшика около кръста си. — Преди оцелях така. Мога да го направя отново.
Челюстта му се раздвижи и той стисна зъби.
— Преди си била сама, но сега не си.
— Бях сама, защото Карл загина, защитавайки ме. Няма да позволя това да се случи и с теб.
— Няма да се случи. Аз съм доста по-костелив от Карл.
— Ти не го познаваше…
— Знам достатъчно! И няма да ти позволя да минеш през това сама.
— Нямаш избор.
Тя претърси паметта си за разположението на някоя пещера в Карпатите.
Той я сграбчи за раменете.
— Не прави това. Там може да е ден.
По дяволите! Можеше и да е прав. Да се телепортира на изток, бе доста рисковано.
— Няма да е светло в пещерата.
— Колко време е минало, откакто си била там? Повече от петдесет години? Пещерата може да се е променила. Можеш да свършиш телепортирана в някоя скала.
Тя преглътна трудно.
— Ще се телепортираш в хижата и ще ме вземеш със себе си. — Той набра номера. — Край на дискусията.
Тя го погледна.
— Винаги ли си толкова заповеднически настроен?
— Когато става въпрос за безопасността ти, да. — Фил я хвана здраво и вдигна телефона до ухото й. — Направи го!
Ванда се съсредоточи върху записаното съобщение и след няколко секунди се материализира в една тъмна стая. Фил я пусна и прибра телефона си. Тя огледа кафявите стени и сивите камъни на огромната камина. Лунната светлина се процеждаше през прозореца и осветяваше… очи.
Тя ахна и се завъртя, търсейки Фил. Той се движеше през кухнята към задната врата.
— Фил?
— Тук съм — каза той и включи осветлението.
Тя се обърна към очите. Главата на една сърна бе закачена на стената, а над камината висеше огромна глава на лос. Някакъв вид диво прасе с бивни висеше над етажерката с книги.
— По стените има умрели животни.
— Това е ловна хижа.
Тя потрепери.
— Те ме наблюдават. — И казваха ти си следващата. — Изненадвам се, че нямате меча кожа като килим на пода.
Той трепна.
— Хауърд не би си паднал по това. И те не те гледат, защото очите им са стъклени.
Фил отвори хладилника и погледна вътре.
— Предполагам, че двамата с Хауърд сте ги убили?
— Да. — Той остави бутилка на тезгяха и я отвори. — Ние сме… ловци.
Ванда уви ръце около себе си. Някога и тя бе ловец. Беше започнала като използваше силите си да се телепортира, за да ловува за баща си и братята си в затворническите лагери. Но тогава бе видяла ужасяващата жестокост и нещо в нея се прекърши. Вместо да ловува за тези, които обича, тя ловуваше онези, които мразеше — пазачи на затворени нацисти. Един вампир трябваше да се храни всяка вечер, затова защо да не го прави и да се отървава от чудовищата в същото време?
Но Йедрек Янов бе разкрил плана й и тя се бе превърнала в плячката.
Ванда приседна отстрани на един кафяв кожен диван.
— Малко съм чувствителна на тема лов.
— Тук си в безопасност. — Фил отпи. — Само Хауърд, Конър и аз знаем за това място.
— Това е добре.
Тя се огледа наоколо.
На облегалката на дивана имаше ръчно изтъкано одеяло с индиански мотиви. Диванът гледаше към камината, а пред него имаше масичка за кафе, цялата надраскана и с петна от чаши. Стар фотьойл и лампа стояха близо до етажерката за книги. Имаше стълбище, което водеше към тавана. Тя можеше да види няколко легла там, всичките покрити с шарени завивки.
Фил все още беше в кухнята, отпивайки от бирата си. Топлината от експлозията трябва да го е направила жаден. Наблизо имаше дървена маса и столове, поставени върху плетен килим.
Ванда пое дълбоко въздух и се опита да се убеди, че тук наистина бе в безопасност.