Обаче за нея не беше достатъчно. Тя беше една лъжа, беше живяла в лъжа и отказваше да продължава да го прави.
Само за няколко месеца животът, който бе градила двайсет и една години, започна систематично да се руши. Нел напусна работата си в новинарската агенция на господин Фицсимънс и се хвана като разпоредителка в новия театър „Плаза“. Събра дрехите си в два малки куфара и си уреди да живее на квартира с приятелката на своя приятелка. Освен това развали годежа си с Дани. Не го направи веднага, липсваше й смелост да скъса отведнъж. Просто остави връзката им да се разпада месеци наред, през повечето време отказваше да се среща с него, а когато се виждаха, се държеше неприятно. Намрази се още повече заради проявената страхливост — успокоителна омраза, която потвърди подозрението й, че заслужава всичко, което й се случва.
Отне й много време да превъзмогне раздялата с Дани. Очарователното му лице, честните му очи и непосредствената усмивка. Разбира се, той настояваше да узнае каква е причината, но тя не беше в състояние да му я каже. Не намираше думи да му обясни, че жената, в която той е влюбен и за която се надява да се ожени, вече не съществува. Нима би могла да очаква от него да я цени, да продължи да я желае, след като узнае, че е човек, от когото лесно можеш да се отървеш? Че собственото й истинско семейство я е изхвърлило?
Таксито зави по „Олбиън“ и се понесе към летището.
— За къде пътувате? — попита шофьорът и погледна Нел в огледалото за обратно виждане.
— Лондон.
— Имате близки там ли?
Нел зарея поглед през изцапаното стъкло на колата.
— Да — отговори. Може би.
Дори на Лезли не беше казала, че заминава. Обмисляше го, представяше си как вдига слушалката и набира номера на дъщеря си — последният на реда, който се точеше под показалеца й и завиваше по полето на страницата, — но накрая винаги се отказваше. Най-вероятно щеше да се прибере още преди Лезли изобщо да узнае за отсъствието й.
На Нел изобщо не й се налагаше да се чуди къде се крие проблемът й с Лезли — прекрасно знаеше отговора. Общуването между двете се обърка още в самото начало и повече не се оправи. Раждането беше същински шок — неистово връхлетелият я плач, врещящото живо вързопче с онези крачета и ръчички, голите венци и уплашените пръстчета.
Много нощи Нел лежа будна в американската болница, в очакване да усети прословутата връзка, за която говорят хората. Да разбере, че е силно и всецяло свързана с човечето, което бе отгледала в утробата си. Това чувство обаче така и не се появи. Колкото и да се стараеше, колкото и да си нареждаше, Нел си остана чужда на дивото коте, което смучеше, хапеше и дращеше гърдите й и винаги искаше повече, отколкото тя можеше да му даде.
Ал обаче беше като омагьосан. Обладан. Той сякаш не забелязваше, че бебето е същинска напаст. За разлика от повечето мъже от своето поколение, той обожаваше да прегръща дъщеря си, да я гушка върху извивката на ръката си и да се разхожда с нея по широките улици на Чикаго. Понякога Нел наблюдаваше, лепнала на устните си любезна усмивка, как той се взира обичливо към дъщеричката си. Когато Ал вдигнеше поглед, в замъглените му от сълзи очи тя съзираше отражението на собствената си празнота.
У Лезли имаше нещо диво по рождение, но смъртта на Ал през 1961 година я прекърши. Още докато съобщаваше новината на дъщеря си, Нел видя как в очите на Лезли се спуска измъчена гибел. През следващите няколко месеца момичето, което открай време си беше загадка за Нел, се затвори още по-плътно в своя пашкул на младежка увереност, че ненавижда майка си и повече не желае да има нищо общо с нея.
Разбираемо, макар и неприемливо — все пак беше на четиринайсет, когато децата са силно чувствителни, а и обичаше баща си повече от всичко на света. Връщането им в Австралия не помогна, но това ставаше ясно едва сега. Нел прекрасно знаеше, че не бива да допуска мигове от миналото в съдебната зала на самообвиненията. Беше постъпила така, както навремето й се бе сторило най-уместно: не беше американка, а майката на Ал беше починала няколко години по-рано, така че двете с Лезли бяха самички. Чужденки в чужда страна.
Когато на седемнайсет Лезли си тръгна и стигна на автостоп до източния хълбок на Австралия, а после се плъзна по бедрото до Сидни, Нел с радост я остави да замине. Сега, когато Лезли вече не живееше у дома, Нел можеше най-сетне да се избави от черното куче, яхнало гърба й цели седемнайсет години, което й шушнеше, че е лоша майка, че собствената й дъщеря не може да я понася, че това й е в кръвта, че изобщо не е заслужавала да има деца. Колкото и сърдечно да се бе държала Лил, традицията свързваше Нел с лоши майки, които с лекота изоставят децата си.