В крайна сметка събитията не се развиха толкова зле. Дванайсет години по-късно Лезли живееше по-близо до дома, на Голд Коуст, заедно с настоящия си приятел и дъщеря си Касандра. Нел беше виждала момиченцето само няколко пъти. Един бог знае кой беше баща му, Нел и не питаше. Който и да бе, явно е имал малко здрав разум, понеже внучката й не беше необуздана като майка си. Тъкмо обратното. Касандра беше дете, чиято душа сякаш бе остаряла преждевременно. Мълчалива, търпелива, замислена, предана на Лезли — наистина прекрасно дете. Беше някак зряла, със сериозни сини очи с извити надолу ъгълчета и красива уста, която Нел подозираше, че ще стане прекрасна, ако момичето някога се усмихне с необуздана радост.
Черно-бялото такси спря пред Куонтъс и докато подаваше на шофьора парите, Нел прогони мисълта за Лезли и Касандра.
Достатъчно дълъг период от живота си беше прекарала в обсадата на угризенията, давейки се в неистини и несигурност. Беше настъпил моментът да получи отговори, да открие коя е. Излезе от колата и погледна към небето, докато някакъв самолет прелетя ниско с рев.
— Приятно пътуване — пожела й шофьорът, докато отнасяше куфара й към една количка.
— Да, така ще бъде.
Наистина щеше да бъде така, най-сетне щеше да получи отговори. След като цял живот беше сянка, сега щеше да се сдобие с плът и кръв.
* * *
Разковничето беше малкият бял куфар или по-точно неговото съдържание. Книжката с приказки, издадена в Лондон през 1913 година, снимката на заглавната страница. Нел тутакси разпозна лицето. Имената изникнаха от някаква дълбока и извечна част от мозъка й, още преди да се намеси съзнанието — имена, които бяха част единствено от детска игра. Онази жена. Писателката. Нел не само знаеше, че жената е истинска, а си спомняше и как се казва. Елайза Мейкпийс.
Естествено, първата й мисъл бе, че Елайза Мейкпийс е майка й. Отиде да направи справка в библиотеката и зачака резултата със стиснати юмруци, надявайки се библиотекарката да установи, че Елайза Мейкпийс е изгубила дете и през целия си живот е търсила своето изгубено момиченце. Разбира се, такова обяснение би било твърде просто. Библиотекарката откри съвсем малко информация за писателката, но и това бе достатъчно, за да стане ясно, че авторката с това име е била бездетна.
Списъкът на пътниците не изясни нещата много повече. Нел провери всеки кораб, отплавал от Лондон за Мерибъро в края на 1913 година, но името на Елайза Мейкпийс не се появи никъде. Разбира се, имаше вероятност Елайза да е писала под псевдоним и да е резервирала билета си за кораба с истинското си име или дори с измислено, обаче Хю не бе казал на Нел с кой кораб е пристигнала, а без тази информация нямаше шанс тя да стесни кръга на вероятностите.
Въпреки това Нел не се обезсърчи. Елайза Мейкпийс беше важна личност, беше играла роля в миналото й. Тя помнеше Елайза. Не ясно, спомените бяха стари и отдавна потиснати, но си бяха истински. Как пътува с кораба. Чака. Крие се. Играе. Започваха да изплуват и други неща. Сякаш споменът за Писателката повдигна някакъв похлупак. Занизаха се откъслечни проблясъци: лабиринт, възрастна жена, която я плаши, дълго пътуване по вода. Съзнаваше, че чрез Елайза ще открие себе си, а за да намери Елайза, трябваше да замине за Лондон.
Благодареше на Бога, че има достатъчно пари за полета. Всъщност бе признателна на баща си, тъй като това се дължеше по-скоро на него, отколкото на Бога. В белия куфар до книжката с приказките, четката за коса и момичешката рокличка Нел откри писмо от Хю, привързано с една снимка и с чек. Сумата не беше огромна — той не беше богат, — но все пак беше съществена. В писмото си й пишеше, че иска тя да разполага с нещо допълнително, без другите момичета да знаят. През целия си живот ги беше подпомагал финансово, обаче Нел винаги бе отказвала помощ. Затова решил, че така няма как да му откаже.
След това Хю й се извиняваше, изразяваше надежда тя някой ден да му прости, макар той да не е успял да прости сам на себе си. Допускаше, че ще й бъде приятно да узнае, че така и не е могъл да се отърси от чувството си за вина и че това го е осакатило. До края на дните си съжалявал, задето й е казал, а ако бил по-смел, изобщо нямало да я задържи при себе си. Само че това би означавало да изхвърли Нел от живота си, затова предпочитал да се чувства виновен, отколкото да се откаже от нея.
Снимката беше виждала и преди, макар и за малко. Беше черно-бяла фотография — по-скоро кафеникаво-бяла, — направена преди няколко десетилетия. Хю, Лил и Нел, преди да се появят сестрите и да огласят семейството със смях, викове и момичешки писъци. Беше от онези снимки, правени във фотографско ателие, на които хората изглеждат някак стъписани. Сякаш са изтръгнати от реалния живот, смалени до миниатюрни размери и пъхнати в куклена къща, пълна с непознати декори. Взирайки се в снимката, Нел с абсолютна сигурност знаеше, че си спомня кога е заснета. Не помнеше много неща от детството си, но несъмнено не бе забравила мигновената неприязън, която изпита към онова ателие, към химическата миризма на проявителите. Остави снимката и отново взе писмото на баща си.