Колкото и пъти да го препрочиташе, все я озадачаваше думата, която беше подбрал: вина. Допускаше, че Хю се чувства виновен, задето е предизвикал безпорядък в живота й с признанието си, обаче въпреки това думата беше някак неуместна. Съжаление може би, разкаяние, но вина? Странен избор. Понеже колкото и да копнееше Нел това да не се е случвало, колкото и да й се струваше невъзможно да продължава да живее фалшив живот, тя нито за миг не смяташе родителите си за виновни. В крайна сметка те бяха постъпили, както са сметнали за най-правилно, както наистина беше най-правилно. Обезпокоително бе, че баща й се е мислел за виновен и е допускал, че тя също го мисли за виновен. Ала вече бе твърде късно да го попита какво е имал предвид.
9
Мерибъро, 1914 г.
Нел живееше при тях от шест месеца, когато писмото пристигна в канцеларията на пристанището. Някакъв човек от Лондон търсеше четиригодишно момиченце. Червена коса. Сини очи. Беше изчезнала преди осем месеца и човекът — Хенри Мансел, както пишеше в писмото — имаше основания да смята, че се е качила на кораб, най-вероятно пътуващ за Австралия. Издирваше я от името на клиентите си, семейството на детето.
Застанал до бюрото си, Хю усети коленете му да се подгъват и мускулите му да омекват. От този момент се беше страхувал, знаеше, че рано или късно той ще настъпи. Понеже каквото и да смяташе Лил, децата, особено децата като Нел, не изчезваха просто ей така, без някой да вдигне тревога. Хю седеше на стола, помъчи се да успокои дишането си и хвърли поглед към прозорците. Внезапно му се стори, че го наблюдава непознат враг.
Прокара ръка през лицето си, после обхвана с длан шията си. Как да постъпи, по дяволите? Беше само въпрос на време колегите му да дойдат на работа и да видят писмото. И макар че той единствен беше виждал Нел самичка на пристана, това нямаше да осигури безопасността им задълго. В града щеше да се разчуе — винаги се разчуваше — и някой щеше да събере две и две. Щеше да стане ясно, че момиченцето е у семейство О’Конър на Куин Стрийт — онова момиченце, дето говори странно и страшно прилича на изчезналото англичанче.
Не, не можеше да рискува друг да прочете писмото. Хю се позамисли, ръката му леко потрепваше. Прилежно сгъна писмото на две, после още на две и го прибра във вътрешния джоб на палтото си. Засега това решаваше въпроса.
Седна. Ето, вече се чувстваше по-добре. Нуждаеше се само от малко пространство и време да помисли, да измисли как да убеди Лил, че трябва да върнат Нел. Вече подготвяха преместването си в Брисбън. Лил беше съобщила на хазяина им, че освобождават квартирата, беше започнала да събира малкото им вещи и беше разгласила в града, че в Брисбън са се отворили възможности за Хю, които би било глупаво да пропуснат.
Плановете обаче можеха да се променят, трябваше да се променят. Понеже сега, след като знаеха, че някой търси Нел, всичко се променяше, нали?
Знаеше какво ще отговори Лил: че те — онези хора, Хенри Мансел — не заслужават Нел, след като са я изгубили. Щеше да го умолява, да го увещава, че не могат да предадат Нел на човек, който е толкова небрежен. Хю обаче щеше да й обясни, че нямат избор, че Нел не е тяхна и никога не е била тяхна, че е дете на друг. Тя дори вече не беше Нел — собственото й име я търсеше.
Следобед Хю се изкачи по стълбите и поспря за малко да събере мислите си. Докато вдишваше острия пушек от комина, приятен, понеже идваше от огъня в домашното му огнище, някаква невидима сила го накара да се закове на място. Изпита смътното усещане, че е застанал на прага на нещо и че ако премине отвъд, всичко ще се промени.
Пое си дълбоко въздух, отвори вратата и двете му момичета се извърнаха към него. Седяха до огъня — Нел в скута на Лил с провесена на мокри кичури дълга червена коса, която Лил решеше.
— Тате! — възкликна Нел, а вълнението озари лицето й, вече порозовяло и затоплено.