Лил му се усмихна над главичката на малката. С онази усмивка, която винаги го разтапяше. Още откакто я зърна за пръв път, докато Лил навиваше въжетата в навеса за лодки на баща си. Кога за последен път беше виждал тази усмивка? Преди бебетата, знаеше го. Техните бебета, които не искаха да се родят.
Хю отвърна на усмивката на Лил, после пусна чантата си и бръкна в джоба, където писмото сякаш прогаряше дупка в плата, и усети гладката му повърхност под пръстите си. Извърна се към печката, където къкреше най-голямата тенджера.
— Вечерята ухае вкусно. — Проклета пресипналост!
— Вкусната каша на майка ми — отговори Лил, вчесвайки сплетените кичури на Нел. — Да не се разболяваш?
— Така ли мислиш?
— Ще ти приготвя лимон и овес.
— Не е нищо сериозно, не се главоболи — увери я Хю.
— Не е главоболие, щом е за теб — отново му се усмихна тя и потупа раменете на Нел. — Готово, миличка, мама трябва да стане и да направи чай. Ти стой тук, докато косата ти изсъхне, да не изстинеш като татко. — Докато говореше, тя погледна към Хю с такова задоволство в очите, че го прониза право в сърцето и той извърна поглед.
* * *
Докато вечеряха, писмото тежеше в джоба му, неумолимо напомняйки за себе си. Привличаше ръката му, както магнит привлича метал. Оставеше ли ножа, пръстите му се плъзваха към сакото и потъркваха гладката хартия — смъртна присъда за тяхното щастие. Писмо от човек, който познаваше близките на Нел. Е, така поне пишеше…
Изведнъж Хю изпъна гръб и се запита как така бе приел незабавно твърденията на този човек. Отново премисли съдържанието на писмото, измъкна редовете от паметта си и потърси доказателства. Тутакси го заля хладно облекчение. Писмото не съдържаше нищо, нищичко, което да подсказва, че вътре пише истината. По света има всякакви хора, които кроят какво ли не. Хю знаеше, че в някои страни се търгува с момиченца, че белите робовладелци не спират да търсят деца за продан…
Но това беше нелепо. Макар да се вкопчи в тази възможност, прекрасно съзнаваше колко слабо вероятна е тя.
— Хюи?
Той сепнато вдигна поглед. Лил се взираше озадачено в него.
— Беше се отнесъл някъде — положи тя топлата си длан на челото му. — Дано да нямаш треска.
— Добре съм — увери я той по-рязко, отколкото смяташе. — Добре съм, Лил, скъпа.
Тя стисна устни.
— Просто отбелязвам. Ще сложа тази малка госпожица да си легне. Днес беше вълнуващ ден за нея, капнала е.
И сякаш по даден знак, Нел се прозя широко.
— Лека нощ, тате — каза тя доволно след това. И после мигом се озова в скута му, сгушена като топло котенце и увила ръце около шията му. С небивала яснота той осъзна колко груба е кожата му, колко бодливи са бакенбардите му. Обгърна с ръце крехкото гръбче като на птиче и затвори очи.
— Лека нощ, скъпа Нели — прошепна в косата й.
После ги проследи с поглед, докато излизаха от стаята. Неговото семейство. По някакъв необясним за него начин това дете, тяхната Нел с дългите плитки, донесе стабилност на тях двамата с Лил. Вече бяха семейство, трима неразделни, а не само две души, решили да скрепят съдбите си в едно.
А ето че той седеше и мислеше как ще развали всичко това…
Шум в коридора го накара да вдигне очи. Лил стоеше под резбованата греда и го наблюдаваше. Игра на светлината придаваше червеникав оттенък на тъмната й коса, запалила бе пламъче дълбоко в очите й и бе нарисувала черни луни под дългите й мигли. Връвчицата на някакво вълнение подръпваше ъгълчето на устните й и устата й бе разтеглена в усмивка, изразяваща чувство, което бе твърде дълбоко, че да го изразиш с думи.
Хю отвърна колебливо на усмивката й, а пръстите му отново се мушнаха в джоба и безшумно се плъзнаха по повърхността на писмото. Устните му тихичко се раздалечиха, изтръпнали от думите, които той не искаше да изрече, но не беше сигурен, че ще успее да възпре.
Лил се приближи до него. Пръстите й докоснаха китката му и към шията му плъзнаха горещи тръпки, топлата й длан легна на бузата му.
— Ела в леглото.
О, има ли други толкова блажени слова? В гласа й се криеше обещание и той просто ей така, тутакси взе решение.
Плъзна длан в нейната, стисна я силно и последва съпругата си.
Докато минаваше покрай огнището, хвърли плика вътре. Хартията просъска, пламна и с периферното си зрение Хю долови краткия й укор. Ала не спря, продължи и повече не погледна назад.
10
Брисбън, 2005 г.
Много преди да стане антикварен център, сградата била театър. Театър „Плаза“, внушителен експеримент от трийсетте години на двайсети век. Обикновена отвън — грамадна бяла кутия, изсечена в склона на възвишението, — сградата имаше необикновен интериор. Сводестият таван, тъмносин с очертани по него облаци, първоначално бил осветен отзад, за да създава илюзията за лунна светлина, стотици малки лампички блещукали като звезди. Десетилетия наред в сградата кипяла оживена дейност, още по времето, когато по терасирания склон с грохот минавали трамваи, а в долината процъфтявали китайски градини, но макар постройката да устояла на безмилостни противници като пожари и наводнения, през шейсетте години тя неусетно и шеметно бързо станала жертва на телевизията.