Магазинчето на Нел и на Касандра се намираше точно под арката на авансцената, отляво. Лабиринт от полици, отрупани с най-различни джунджурии, вехтории, стари книги и разнородна сбирка от стари предмети. Другите търговци отдавна бяха започнали да наричат на шега мястото „при Аладин“ и прозвището си остана. Малка дървена табела със златни букви оповестяваше, че магазинчето се нарича „Съкровищата на Аладин“.
Касандра седеше на трикрако столче навътре в лабиринта и все не успяваше да се съсредоточи. За пръв път влизаше тук след смъртта на Нел и се чувстваше странно сред съкровищата, които бяха събирали заедно. Странно й беше, че стоката още е тук, а Нел я няма. Кой знае защо се чувстваше като предател. Лъжици, които Нел беше излъскала, етикетчета с цени, изписани с нейния нечетлив почерк, подобен на паяжина, книги и пак книги. Те бяха слабостта на Нел, всеки търговец си имаше слабост. Нел обичаше най-вече книгите, написани в края на деветнайсети век. Късните викториански издания с превъзходно отпечатан текст и черно-бели илюстрации. А ако книгата имаше послание от дарител към получател на подаръка, още по-добре. Свидетелство за миналото на книгата, намек за ръцете, през които е преминала, преди да стигне до нея.
— Добро утро.
Касандра вдигна поглед и видя Бен с кафе в картонени чашки.
— Инвентаризация ли правиш? — попита той.
Тя отметна няколко кичурчета коса от очите си и пое предложената й напитка.
— Местя разни неща от тук-там и най-често отново ги връщам обратно.
Бен отпи от кафето и я погледна над чашата.
— Нося ти нещо. — Бръкна под плетената си жилетка и извади сгънат лист от джоба на ризата си.
Касандра го разгърна и приглади хартията. Стандартен бял лист за принтер, в средата на който имаше неясна снимка на някаква постройка. Всъщност беше каменна селска къща, доколкото успя да види, с някакви петна по стените — може би пълзящи растения. Покривът беше керемиден, а зад върха му се виждаше висок комин. Отгоре един бог знае как се крепяха две гърнета.
Знаеше чия е къщата, разбира се, не се налагаше да пита.
— Поразрових се малко — осведоми я Бен, — не се сдържах. Дъщеря ми в Лондон успя да се свърже с някакъв човек в Корнуол и ми изпрати тази снимка по електронната поща.
Значи, така изглеждаше голямата тайна на Нел. Къщата, която беше купила по силата на някаква приумица и през цялото време беше пазила в тайна. Снимката й въздейства по необикновен начин. Касандра беше оставила нотариалния акт на масата в кухнята през целия уикенд, хвърляше му по един поглед всеки път, когато минеше оттам, и не мислеше за почти нищо друго, обаче къщата стана реална едва когато тя видя снимката. Изведнъж всичко й се проясни — Нел, която отиде в гроба, без да узнае коя е всъщност, беше купила къща в Англия и я беше завещала на Касандра, понеже смяташе, че тя ще узнае причината.
— Руби открай време умее да открива разни неща, затова я накарах да изрови информация за предишните собственици. Реших, че ако научим от кого е купила къщата баба ти, това може да хвърли някаква светлина върху причината да го стори. — Бен извади тефтерче на спирала от предния си джоб и намести леко очилата си, за да вижда страницата ясно. — Имената Ричард и Джулия Бенет говорят ли ти нещо?
Касандра поклати глава, все още загледана в снимката.
— Според Руби Нел е купила имота от господин и госпожа Бенет, които пък са го придобили през 1971 година. Купили и съседното голямо имение и го превърнали в хотел. Хотел „Блакхърст“. — Бен погледна Касандра обнадеждено.
Тя отново поклати глава.
— Сигурна ли си?
— Никога не съм чувала за него.
— А! — възкликна Бен и раменете му сякаш увиснаха. — Добре тогава. — Затвори тефтерчето си и се облегна на най-близката лавица. — Опасявам се, че това е върхът на детективските ми способности. Явно не съм улучил — почеса се по брадата той. — Съвсем присъщо е на Нел да ни остави такава загадка. Ама че чудесия — къща в Лондон, нали?
Касандра се усмихна.