— Признателна съм ти за снимката. Благодари и на дъщеря си от мое име.
— Можеш да й благодариш лично, когато отидеш на другия бряг на голямото езеро. — Бен разклати стиропорената си чашка и надникна в отвора на капачето, за да се увери, че не е останало нищо. — Кога мислиш да заминеш?
— За Англия ли? — ококори се Касандра.
— Снимката не е лоша, но е съвсем друго да видиш мястото с очите си, нали?
— Смяташ, че трябва да отида в Англия ли?
— Защо не? Двайсет и първи век е, можеш да отидеш и да се върнеш за една седмица и ще добиеш много по-ясна представа какво искаш да правиш с къщата.
Въпреки нотариалния акт на масата Касандра размишляваше предимно теоретично над постъпката на Нел и беше изпуснала от вниманието си чисто практическата страна на въпроса: в Англия имаше една къща, която я очакваше. Потърка с крак тъмния дървен под и погледна към Бен иззад бретона си.
— Май трябва да я продам?
— Сериозно решение, а дори не си стъпвала вътре. — Бен хвърли чашата си в препълненото кошче до кедровото бюро. — Няма да навреди да хвърлиш един поглед, нали? Явно къщата е значела много за Нел, след като я е запазила толкова дълго.
Касандра се замисли над думите му. Да лети за Англия сама толкова внезапно.
— Ами магазинчето…
— О, служителите от центъра ще се погрижат за продажбите ти, а и аз ще съм тук — посочи той към рафтовете. — Има предостатъчно стока поне за десет години напред. — Бен смекчи тона: — Защо не заминеш, Кас? Няма да ти навреди да се откъснеш за малко. Руби живее в една кибритена кутийка в Южен Кензингтън и работи за музея „Виктория и Албърт“. Тя ще те разведе, ще се погрижи за теб.
Да се погрижи за нея — хората все предлагаха на Касандра да се погрижат за нея. Някога, сякаш преди цяла вечност, самата тя беше зрял човек с отговорности и се бе грижила за другите.
— Какво губиш?
Нищо, нямаше нищо и никого за губене. Касандра внезапно се отегчи от темата. Издокара лека и отстъпчива усмивка и добави едно „ще си помисля“ за по-голяма убедителност.
— Така те искам — потупа я той по рамото и се надигна да тръгва. — А, за малко да забравя, открих още една интересна дреболия. Не хвърля светлина върху Нел и къщата й, но съвпадението въпреки това е любопитно, като се има предвид опитът ти като художничка и рисунките, които правеше преди време.
Удивително бе да чуеш как някой толкова нехайно описва години от собствения ти живот, истинската ти страст. Касандра успя да съхрани слабата си усмивка.
— Имението, в което се намира къщата на Нел, е било собственост на семейство Монтраше.
Името не й говореше нищо и Касандра поклати глава.
Бен изви вежди.
— Дъщерята Роуз се омъжила за някой си Натаниъл Уокър.
— Художникът… Американецът? — намръщи се Касандра.
— Точно той. Рисува предимно портрети, знаеш. Лейди еди-коя си и любимите й шест пудела. Според дъщеря ми е рисувал портрет дори на крал Едуард през 1910 година, точно преди да умре. Върхът на кариерата на Уокър, бих казал, но Руби не беше впечатлена. Каза, че портретите не били най-хубавите му творби, били някак безжизнени.
— Аз от доста време не съм…
— На нея й харесали повече рисунките. Такава си е Руби, най-щастлива е да плува срещу течението на общоприетото мнение.
— Какви рисунки?
— Илюстрации, рисунки за списания, черно-бели скици.
Касандра рязко си пое дъх.
— Илюстрациите на „Лабиринтът и лисицата“?
Бен вдигна рамене и поклати глава.
— О, Бен, те бяха невероятни, наистина невероятни, удивително детайлни. — Касандра толкова отдавна не се бе занимавала с история на изкуството, че този властен прилив я учуди. — С Натаниъл Уокър се занимавахме за кратко по време на курса върху Обри Биърдзли и неговите съвременници — поясни тя. — Доколкото си спомням, беше противоречив творец, обаче не съм сигурна защо.
— Така каза и Руби. Двете ще се разбирате чудесно. Когато го споменах, тя много се оживи. Имали няколко негови илюстрации в новата експозиция на „Виктория и Албърт“ — явно са много редки.
— Не е нарисувал много такива — спомни си Касандра. — Сигурно е бил твърде зает с портретите и илюстрациите са му били по-скоро хоби. В същото време онези илюстрации, които все пак е успял да направи, се ценят високо. — Касандра се сепна. — Мисля, че може би имаме една в книга на Нел. — Стъпи върху преобърнатата каса за мляко, прокара показалец по книгите на горния рафт и спря върху виненочервено гръбче с избледнели златни букви.
Разгърна книгата и без да слиза от касата, внимателно разлисти цветните страници отпред.
— Ето я. — Касандра слезе на пода, без да откъсва поглед от страницата. — „Лисича печал“.