Бен застана до нея и нагласи очилата си далеч от светлината.
— Сложна работа, а? Не си падам по това, но за теб е изкуство. Разбирам на какво се възхищаваш.
— Красиво е и някак тъжно.
— Тъжно ли? — приведе се по-наблизо той.
— Наситена е с меланхолия, с копнеж. Не мога да ти обясня по-добре, но е нещо в изражението на лисицата, някакво отсъствие, отнесеност. — Касандра поклати глава. — Не мога да го обясня.
Бен стисна ръката й, промърмори, че ще й донесе сандвич за обяд, и си тръгна. Затътри се към своето магазинче и по-точно към клиента там, който подрънкваше с елементите на един полилей „Уотърфорд“.
Касандра продължи да разглежда рисунката, чудейки се откъде е толкова сигурна, че лисицата жалее. Разбира се, точно в това се изразяваше умението на художника, способността му да изтегля прецизно тънките черни линии, за да предизвиква такива сложни чувства…
Касандра присви устни. Рисунката й припомни деня, в който беше намерила книжката с приказките, убивайки времето на долния етаж на къщата на Нел, докато майка й се канеше да я изостави. Връщайки се назад, Касандра осъзна, че тази книжка е породила любовта й към изкуството. Беше я разгърнала и беше попаднала в света на тези чудни, плашещи и магични илюстрации. Запита се какво ли е да избягаш от строгите ограничения на думите и вместо с тях да се изразяваш с този плавен език.
Известно време, като по-млада, тя познаваше алхимичното привличане на молива, блаженото усещане как времето губи смисъл, докато тя рисуваше, приведена над статива си. Любовта й към изкуството я бе отвела да учи в Мелбърн, беше я накарала да се омъжи за Николас и да направи всичко, което бе последвало. Озадачи я мисълта, че животът й би могъл да е коренно различен, ако не беше видяла онзи куфар, ако не бе усетила любопитната принуда да го отвори и да надникне вътре…
Касандра ахна — как не се беше сетила по-рано! Изведнъж разбра какво трябва да стори, точно къде да потърси. Единственото място, където можеше да открие необходимия ключ към загадъчния произход на Нел.
* * *
Хрумна й, че Нел може и да е изхвърлила куфара, но доста уверено отпъди тази мисъл. Първо, баба й беше търговка на антики, колекционерка, същинска беседкова птица2 в човешки облик. Напълно неприсъщо за нея би било да разруши или да изхвърли нещо старо и рядко.
И което е по-важно, ако казаното от лелите й беше вярно, куфарът не беше просто исторически артефакт, а същинска котва. Беше единствената връзка на Нел с миналото й. Касандра разбираше важността на котвите, прекрасно знаеше какво се случва с човек, когато бъде срязано въжето, свързващо го с неговия живот. Тя на два пъти беше губила своята котва. Първия път беше десетгодишна и Лезли я изостави, а втория беше вече млада жена (наистина ли минаха десет години?), когато за части от секундата животът й се преобърна с главата надолу и тя отново се оказа захвърлена без посока.
По-късно, обърнеше ли се назад към случилото се, Касандра знаеше, че всъщност куфарът я беше намерил, точно както се бе случило първия път.
След като цяла нощ рови в претъпканите необитаеми стаи в къщата на Нел и против волята си се отвличаше заради една или друга вещ, навяваща спомени, тя се почувства невероятно изтощена. Не просто до мозъка на костите, а до дън душа. Умората от уикенда си казваше думата. Връхлетя я бързо и разрушително — изтощението от приказките, вълшебното желание да се предаде на съня.
Вместо да слезе в стаята си, Касандра се сгуши под завивките на Нел, както си беше с дрехите, и главата й потъна в пухената възглавница. Мирисът й беше смайващо познат — талк с ухание на лавандула, полир за сребро, прах за пране „Палмолив“, — сякаш бе положила глава върху гърдите на Нел.
Спа като мъртвец — мрачно и без сънища. Когато се събуди на следващата сутрин, имаше чувството, че е спала много по-дълго от една нощ.
Слънцето струеше в стаята през пролуката между завесите — като светлина от фар — и както си лежеше, Касандра започна да съзерцава вихрещите се прашинки. Можеше да се протегне и да ги докосне с върховете на пръстите си, но не го стори. Вместо това проследи слънчевия лъч с поглед и изви глава към мястото, накъдето сочеше той — високо в горната част на гардероба, където през нощта вратите се бяха открехнали и вътре на горната лавица под купчина найлонови торби с дрехи за сиропиталището се виждаше стар бял куфар.
11
Индийският океан, деветстотин мили отвъд нос Добра надежда, 1913 г.
Пътуването до Америка беше дълго. Татко й разказваше, че е по-далеч от Арабия, и момиченцето знаеше, че за да стигнеш до там, ти трябват сто дни и нощи. Беше объркала бройката на дните, но със сигурност се бе качила на кораба доста отдавна. Всъщност толкова отдавна, че бе привикнала с усещането, че никога не спира да се движи. Явно и тя бе свикнала с моряшкия живот, както пишеше в „Моби Дик“.