Мисълта за „Моби Дик“ много натъжи момиченцето. Напомни й за баща й, за историите, които той й четеше за прочутия кит, за рисунките му, които й позволяваше да разглежда в ателието — рисунки на тъмни океани и огромни кораби. Момиченцето знаеше, че се наричат илюстрации, харесваше й да изговаря наум дългата дума и знаеше, че един ден рисунките ще се озоват в книжка, в истинска книжка, която другите деца ще четат. Понеже точно това правеше нейният татко — поставяше рисунки в книжките с приказки. Или поне веднъж го бе направил. Рисуваше и картини на хора, но на момиченцето те не му харесваха — онези очи, дето те следват навсякъде в стаята.
Долната й устна затрепери, както ставаше понякога, когато се замисли за мама и татко, и тя я прехапа. Отначало много плачеше. Не можеше да се сдържи, родителите много й липсваха. Но вече спря да плаче, а и никога не го правеше пред другите деца. Щяха да решат, че е прекалено малка, за да си играят с нея, и тогава какво? Пък и мама и татко скоро щяха да бъдат с нея. Знаеше, че ще я очакват, когато корабът пристигне в Америка. Дали и Писателката щеше да бъде там?
Момиченцето се намръщи. През цялото време, докато тя свикваше с моряшкия живот, Писателката така и не се върна.
А това озадачаваше момиченцето, понеже Писателката й беше дала много строги нареждания, че трябва непрекъснато да са заедно и в никакъв случай да не се разделят. Може би тя се криеше. Може би и това беше част от играта.
Момиченцето не беше сигурно. Просто бе признателна, че още първата сутрин се беше запознала с Уил и Сали на палубата, иначе едва ли щеше да знае къде да спи и как да се снабдява с храна. Уил, Сали и техните братя и сестри — бяха толкова много, че момиченцето не им знаеше бройката — знаеха всичко необходимо за намирането на храна. Бяха й показали всички места на борда на кораба, където човек можеше да се снабди с допълнително солено говеждо. (Вкусът му не й допадна особено, обаче момчето се засмя и заяви, че дори да не е свикнала, месото е много подходящо за кучешкия им живот.) През повечето време се държаха мило с нея. Разсърдиха се само когато отказа да им издаде името си. Обаче момиченцето обичаше да играе на разни игри, умееше да спазва правилата, а Писателката й бе казала, че това е най-важното правило.
Семейството на Уил имаше няколко койки на долните палуби заедно с още много мъже, жени и деца — момиченцето никога преди не бе виждало толкова много хора, събрани на едно място. Майка им също пътуваше с тях, но те й казваха „маме“. Тя изобщо не приличаше на майката на момиченцето, нямаше красиво лице като нейното, нито прекрасна тъмна коса, която Попи всяка сутрин събираше на кок на темето й. Мамето приличаше повече на жените, които момиченцето беше виждало понякога в селото, когато минаваше оттам с каретата — жени с оръфани боти и дрипави поли и с ръце със загрубяла кожа като градинските ръкавици на Дейвис.
Когато Уил за пръв път заведе момиченцето долу, мамето седеше на долната койка и кърмеше едното бебе, а другото плачеше до нея.
— Тази пък коя е? — попита тя.
— Не си казва името. Чакала някого, трябвало да се крие.
— Да се крие, значи? — Жената даде знак на момиченцето да се приближи. — От кого се криеш, дете?
Момиченцето обаче не искаше да каже, само поклати глава.
— Къде са техните?
— Мисля, че си няма никого — отговори Уил. — Така предполагам. Намерих я да се крие.
— Така ли е, дете? Самичка ли си?
Момиченцето обмисли въпроса и реши, че е по-добре да потвърди, отколкото да говори за Писателката. Кимна.
— Така, така. Мъниче като теб само по моретата — поклати глава мамето и смушка ревящото бебе. — Това твоят куфар ли е? Дай го насам тогава, та мамето да го разгледа.
Момиченцето загледа как мамето отваря закопчалките и повдига капака. Избута настрани книжката с приказките и другата й нова рокля и отдолу се показа пликът. Мамето пъхна пръст под печата и го отвори. Измъкна отвътре някакви хартийки.
Уил се ококори.
— Банкноти! — Измери с поглед момиченцето. — Какво ще правим с нея, маме? Да съобщим ли на отговорника на спалното?
Мамето пъхна банкнотите обратно в плика, сгъна го на три и го пъхна под предницата на роклята си.
— Няма смисъл да съобщаваме на никого на борда — заяви тя накрая, — така го виждам аз. Тя ще остане при нас, докато стигнем на другия край на света, а там ще видим кой я чака. Да видим как ще ни се отблагодарят за усилията. — Жената се усмихна и между зъбите й зейнаха тъмни празнини.