Момиченцето нямаше много вземане-даване с мамето и толкова по-добре. Жената беше заета с бебетата, едно от които неизменно беше вкопчено в гърдите й. Бяха сукалчета, така казваше Уил, макар че момиченцето не беше чувало за подобно нещо. Поне не при хората, беше виждала само как малките животни по фермите бозаят. Бебетата на жената приличаха на две прасенца, които само квичаха, смучеха и пълнееха. И ако те ангажираха мамето, останалите деца се грижеха сами за себе си. Уил й обясни, че са свикнали, понеже същото било и у дома. Бяха от град, който се казваше Болтън, а когато нямала бебета, за които да се грижи, майка им по цял ден работела във фабриката за памук. Затова кашляла толкова. Момиченцето разбираше — и нейната майка беше болна, макар да не кашляше като мамето.
Вечер момиченцето и останалите деца сядаха на едно място и слушаха как горе свири музика и стъпалата на хората се плъзгат по излъсканите подове. Точно това правеха и в момента — седяха в тъмното и слушаха. Отначало на момиченцето му се искаше да отиде и да надникне, но другите деца се засмяха и й казаха, че горните палуби не са за хора като тях. Че не могат да се приближат до палубата на богаташите повече от това място в основата на стълбата за екипажа.
Момиченцето се умълча — дотогава не се бе натъквала на такива правила. У дома имаше право да ходи където си пожелае. Забранен й беше само лабиринтът, който водеше към къщата на Писателката. Обаче това не беше същото и тя не можеше да проумее какво има предвид момчето. Хора като тях ли? Деца? Може би на горната палуба не беше разрешено да ходят деца.
Не че й се ходеше там тази вечер. Беше изморена, чувстваше се така от дни. Усещаше краката си натежали като пънове и стълбите й се струваха двойно по-високи. Освен това й се виеше свят и усещаше как дъхът й преминава горещ между устните.
— Хайде — подкани я Уил, на когото музиката му беше омръзнала, — да отидем да се огледаме за земя.
Настана бъркотия и всички се изправиха. Момиченцето също стана и се помъчи да запази равновесие. Уил, Сали и останалите си бъбреха и се смееха, а гласовете им се носеха вихрено край нея. Опита се да разбере какво говорят, но краката й трепереха и ушите й бучаха.
Изведнъж лицето на Уил цъфна съвсем близо до нейното и гласът му прозвуча силно:
— Какво има? Добре ли си?
Момиченцето отвори уста да отвърне, но в този момент коленете й се подгънаха и тя политна надолу. Последното, което видя, преди главата й да се удари в дървеното стъпало, беше пълната луна, озарила небето.
* * *
Момиченцето отвори очи. Над нея се беше надвесил някакъв мъж със сериозно лице, пълни бузи и сиви очи. Изражението му не се промени, когато се приближи към нея и извади малка плоска лопатка от джоба на ризата си.
— Отвори уста!
Преди да се усети какво става, лопатката притисна езика й и мъжът се зае да оглежда устата й.
— Да, добре — каза той, извади лопатката и изпъна жилетката на костюма си. — Дишай.
Тя се подчини, той кимна.
— Добре е — повтори мъжът. Направи знак на по-млад мъж със сламеноруса коса, когото момиченцето бе мернало предишния път, когато се свести. — Тук има една жива. За бога, махни я от зоната на карантина, преди и тя да си замине.
— Но, сър — възпротиви се задъхано другият мъж, — тази си е ударила главата, когато е паднала. Може да си отдъхне малко…
— Не разполагаме с достатъчно легла, та да си почива. Ще си отдъхва в каютата.
— Не съм сигурен къде е настанена.
— Ами тогава я попитай, човече! — завъртя ядосано очи лекарят.
Сламенорусият тип снижи глас:
— Сър, за нея ви разказвах преди. Изглежда, си е изгубила паметта. Сигурно е заради удара при падането.
Лекарят сведе очи към момиченцето.
— Как се казваш?
Тя се замисли. Чу думите му, разбираше какво я пита, но не можеше да отговори.
— Е? — настоя мъжът.
— Не знам — поклати глава момиченцето.
— Нямам време и свободни легла за това — въздъхна отчаяно лекарят. — Температурата й спадна, а съдейки по миризмата й, явно пътува в трета класа.
— Тъй вярно, сър.
— Тогава? Все някой трябва да я потърси.
— Тъй вярно, сър, навън има едно момче. То я доведе онзи ден. Тъкмо дойде да пита как е тя, сигурно й е брат.
Лекарят погледна към вратата и изгледа високомерно момчето.
— Къде са родителите?
— Момчето казва, че баща им е в Австралия, сър.