— А майката?
Другият мъж се прокашля и се приведе към лекаря.
— Най-вероятно храни рибата някъде край нос Добра надежда, сър. Изгубихме я на излизане от пристанището преди три дни.
— Треска ли?
— Тъй вярно.
Лекарят се намръщи и изпусна кратка въздишка.
— Е, тогава го пусни да влезе.
Пред него застана слабо като глист момче с черни като въглен очи.
— Това момиче с теб ли е? — попита лекарят.
— Да, господине. Тя е…
— Достатъчно, не ми разказвай живота си. Треската й премина и цицината на главата й спадна. Засега не говори много, но не се съмнявам, че скоро ще се оправи напълно. Като имам предвид случилото се с майка ви, най-вероятно просто се опитва да привлече внимание. Така става понякога, особено с децата.
— Но, господине…
— Стига толкова, взимай я. — Лекарят се обърна и нареди на моряка от екипажа: — Настани друг на леглото.
* * *
Момиченцето седеше край перилата и съзерцаваше водата. Сини възвишения, увенчани с бяло, които се нагъваха от допира на вятъра. Морето беше по-бурно от обикновено и тя се остави на клатенето на кораба. Чувстваше се странно — не зле, просто странно. Сякаш бяла мъгла изпълваше главата й и не се разнасяше.
Така беше, откакто се бе събудила в лазарета, откакто онези странни мъже я бяха прегледали и я бяха отпратили с момчето. То я заведе долу на някакво тъмно място, пълно с койки и матраци и с толкова много хора, колкото не бе виждала през живота си.
— Ей! — разнесе се глас до рамото й. Беше момчето. — Да не си забравиш куфара.
— Куфара ли? — погледна момиченцето към белия кожен куфар, който момчето й подаваше.
— Айде де! — изгледа я странно момчето. — Ама ти наистина си откачила, а аз си мислех, че се преструваш заради онзи доктор. Не ми казвай, че си забравила за собствения си куфар! Пазиш го като зеницата на окото си през целия път и си готова да разкъсаш всеки, който го погледне. Да не би да разсърдиш безценната си Писателка!
Странните думи прошумолиха помежду им и момиченцето усети странно боцкане под кожата си.
— Писателката ли? — попита тя.
Момчето обаче не й отговори.
— Земя! — провикна се той, хукна да се облегне на парапета, а после обиколи тичешком палубата. — Земя! Виждаш ли?
Тя застана до него, стиснала в ръка дръжката на малкия бял куфар. Изгледа предпазливо луничавия му нос, после се обърна натам, накъдето сочеше пръстът му. В далечината тя зърна ивица земя и бледозелени дървета по цялото й протежение.
— Това е Австралия — оповести момчето, приковало поглед към далечния бряг. — Татко ни чака там.
Австралия, помисли си момиченцето. Още една дума, която нищо не й говореше.
— Там ще започнем нов живот, ще си имаме наша къща и всичко останало, дори малко земя. Така пише татко в писмата си. Пише, че ще обработваме земята и ще си изградим нов живот. И така ще стане, нищо че мамето вече я няма. — Последните думи момчето изрече по-тихо. Смълча се за малко, после се извърна към момиченцето и кимна с глава към брега. — Твоят баща там ли е?
Момиченцето се позамисли и попита:
— Моят баща ли?
Момчето отчаяно завъртя очи.
— Татко ти — поясни той. — Мъжът на майка ти, нали разбираш. Баща ти.
— Баща ми — повтори момиченцето, обаче момчето вече не я слушаше. Беше забелязал една от сестрите си и хукна към нея, крещейки, че е видял земя.
Момиченцето кимна, когато момчето се отдалечи, макар още да не беше сигурна какво точно иска да каже той.
— Баща ми — повтори тя неуверено. — Там е баща ми.
Възгласът „Земя!“ се разнесе по палубата и докато хората се тълпяха наоколо, момиченцето отнесе белия си куфар до една купчина варели, които кой знае защо привлякоха погледа й. Седна и отвори куфара с надеждата да намери някаква храна. Обаче храна нямаше и тя посегна към книжката с приказки, сложена най-отгоре.
Когато корабът се приближи към брега и точиците в далечината се превърнаха в чайки, тя разгърна книжката в скута си и впери поглед в красивата черно-бяла рисунка на жена и сърна, застанали една до друга в просека насред трънлива гора. И кой знае защо, макар да не можеше да прочете думите, момиченцето осъзна, че знае за какво разказва рисунката. За млада принцеса, която преплавала далечни морета, за да намери нещо безценно, принадлежащо на неин любим човек.
12
Над Индийския океан, 2005 г.
Касандра се облегна на студената твърда пластмаса на кабинката и погледна надолу към ширналия се син океан, покрил земята докъдето ти поглед стига. Същият океан, който малката Нел бе прекосила преди толкова много години.