Касандра за пръв път излизаше в чужбина. Е, веднъж беше ходила до Нова Зеландия и беше гостувала на семейството на Ник в Тасмания, преди да се оженят, но не беше пътувала по-далеч. Двамата с Ник обсъждаха да поживеят във Великобритания няколко години: Ник щеше да пише музика за британската телевизия, а в Европа имаше колкото искаш работа за изкуствоведи. Но така и не бяха успели да го сторят и Касандра погреба тази мечта отдавна, под купчината други.
И ето я сега самичка в самолета на път за Европа. След разговора си с Бен в антикварния магазин, когато той й даде снимката на къщата и след като Касандра намери куфара, вече не бе в състояние да мисли за почти нищо друго. Загадката сякаш се прилепи към нея и тя просто не можеше да я отърси от себе си, колкото и да се опитваше. Честно казано, не искаше да се отърсва, харесваше й упоритата мисъл. Приятно й беше да мисли за Нел, за другата Нел, момиченцето, което не познаваше.
Всъщност дори след като намери куфара, не възнамеряваше да заминава за Англия. Много по-разумно й изглеждаше да изчака, да види как ще се чувства след месец и може би да планира пътуване за по-късно. Не можеше просто ей така да отпраши за Корнуол. Но тогава я споходи сънят, същият, който я навестяваше от време на време вече десет години. Застанала бе насред полето и на хоризонта никъде не се виждаше нищичко. В съня нямаше заплашителност, само безкрай. Обикновена растителност, нищо разпалващо въображението, светъл треволяк, висок като тръстика почти до върховете на пръстите й, а също светлина и несекващ вятър, от който тревата шумолеше.
Отначало, преди години, когато сънят започна да я спохожда, тя знаеше, че търси някого и трябва само да поеме в правилната посока, за да го намери. Ала колкото и пъти да сънуваше тази сцена, все не успяваше да открие въпросния човек. След всяко възвишение се появяваше ново, а Касандра отместваше поглед в неподходящ момент или пък внезапно се събуждаше.
С течение на времето сънят се промени. Толкова неусетно и постепенно, че отначало тя не усети. Обстановката си остана същата. Промени се усещането от съня. Увереността й, че ще намери каквото търси, се изплъзна и една нощ тя вече знаеше, че там няма нищо, че никой не я очаква. Знаеше, че колкото и далеч да отиде, колкото и да търси, колкото и да копнее да открие човека, когото диреше, всъщност е сама…
На следващата сутрин усещането за изоставеност още го имаше, обаче Касандра беше свикнала с неговата мрачна безутешност, затова се залови с работата си както обикновено. Нямаше признаци денят да излезе от обичайното си русло, докато тя не отиде в съседния търговски център да купи хляб за обяд и не спря пред една туристическа агенция. Странно, досега не я беше забелязвала. Без да съзнава как или защо, Касандра отвори вратата, стъпи на рогозката и се озова пред редица консултанти, готови да я изслушат.
По-късно си спомни, че в онзи момент изпита смътна изненада. Явно в крайна сметка тя си е истински човек, същество от плът и кръв, чиято орбита се пресичаше с орбитата на други същества. Макар често да й се струваше, че живее половинчато, че е в полусянка.
У дома си припомни събитията от сутринта, помъчи се да открои момента, в който бе взела решението. Тръгна да купи хляб, а се върна с билет за самолета. Сетне влезе в стаята на Нел, издърпа куфара от скривалището му и извади всичко отвътре. Книжката с приказки, рисунката с надпис „Елайза Мейкпийс“ на гърба, тетрадката, чиито страници бяха изписани с нечетливия почерк на Нел.
Приготви си кафе с мляко, седна в леглото на Нел и се помъчи да разчете ужасните драскулки и да ги препише на чисто. Касандра умееше доста добре да разчита бележки от отминали столетия — всеки търговец на антики се нуждае от това умение, — но старите текстове са друго нещо, имат си свои особености. А почеркът на Нел беше просто нечетлив. Положението се влошаваше допълнително от факта, че по някое време от своята история тетрадката се бе намокрила. Страниците се бяха слепили и ако Касандра действаше прибързано, имаше опасност да ги разкъса и да повреди текста безвъзвратно.
Тя напредваше бавно, но и не беше нужно да чете дълго, за да разбере, че Нел се е опитвала да разгадае тайната на своята самоличност.
„Август 1975 година. Днес ми донесоха белия куфар. Щом го зърнах, разбрах какво е.
Придадох си небрежен вид. Дъг и Филис не знаят истината, затова не исках да забележат, че съм се разтреперила. Искаше ми се да си помислят, че това е просто стар куфар на татко, който той завещава на мен. След като си тръгнаха, постоях, вперила поглед в куфара, и се мъчех да си спомня коя съм, откъде съм. Разбира се, беше безполезно, така че накрая го отворих.