Моментът наближаваше, усещаше го. Напрежението, което удържаше от доста време, напоследък нарастваше. Тя беше почти на двайсет и една, зряла жена, готова да започне самостоятелен живот, при това сгодена. Имаше право да узнае истината.
Хю знаеше какво ще възрази Лил, затова не й каза. Никак не му се искаше тя да се тревожи и да прекара последните си дни в опит да го разубеди, както многократно се бе случвало в миналото.
Понякога, докато се чудеше откъде ще намери думи за своята изповед, на Хю му се искаше да се отнася за някое от другите момичета. И се проклинаше, задето си имаше любимка, макар и негласно.
Но Нели беше специална открай време, беше различна от останалите момичета. Одухотворена, с богато въображение. Хю нерядко си казваше, че тя прилича повече на Лил, макар в това, разбира се, да нямаше никаква логика.
* * *
Окачиха панделки по гредите — бели в тон с роклята й и червени в тон с косата й. Старата дървена зала може и да не притежаваше блясъка на по-новите тухлени постройки в града, но вършеше идеална работа. В дъното близо до сцената четирите по-малки сестри на Нел бяха поставили маса за подаръците по случай рождения й ден и там вече се оформяше доста внушителна купчина. Няколко жени от църквата бяха обединили усилия, за да приготвят почерпката, а Етел Мортимър здравата беше налегнала пианото и изпълняваше романтични танцови мелодии от войната.
Млади жени и мъже се събираха на първите развълнувани групички покрай стените, но когато музиката и по-отзивчивите кавалери позагряха, групичките започнаха да се разпадат на двойки, които излизаха да танцуват. По-малките й сестри наблюдаваха с копнеж, докато не ги повикаха да помагат и да носят таблите от кухнята до масата.
Когато дойде моментът за речите, бузите на всички горяха, а обувките бяха поодраскани от танците. Съпругата на свещеника, Марси Макдоналд, почука по чашата си и всички се обърнаха към Хю, който вадеше от горния джоб на сакото си сгънато листче. Прокашля се и прокара ръка през вчесаната си коса. Не го биваше много в речите. Беше затворен човек, не налагаше мнението си и с радост оставяше по-гласовитите да дърдорят. Но все пак дъщеря му навършваше пълнолетие и негов дълг беше да я представи пред обществото. Той винаги изпълняваше дълга си, спазваше правилата. Е, поне повечето.
Поусмихна се, когато негов другар от пристана подметна някаква закачка, после обхвана листчето с длан и си пое дълбоко дъх. Едно по едно прочете каквото си беше отметнал със ситни черни букви: колко много се гордеят с Нел той и майка й; колко благословени са се почувствали след появата й; колко обичат Дани и с каква радост Лил е посрещнала годежа им преди смъртта си.
Когато Хю спомена скорошната смърт на съпругата си, очите му засмъдяха и той притихна. Поколеба се, погледът му се плъзна по лицата на приятелите и на дъщерите му и за миг спря върху Нел, която се усмихваше, докато Дани й шепнеше нещо на ухо. По лицето на Хю пробяга тъмна сянка и хората се запитаха дали не предстои важно съобщение. Но моментът отмина, изражението му се проясни и той прибра листчето обратно в джоба си. Време било в семейството да влезе още един мъж, каза с усмивка, та да се поизравнят силите.
Жените в кухнята запретнаха ръкави, заеха се да поднасят на гостите сандвичи и чай, но Хю се поразмота още малко с чашата чай, която една от жените тикна в ръката му, хората минаваха покрай него, потупваха го по рамото и го хвалеха: „Браво, приятел!“. Речта мина добре, но той не можеше да се отпусне. Сърцето му биеше учестено и целият плувна в пот, макар да не беше горещо.
Разбира се, знаеше причината. Задълженията му за вечерта не бяха приключили. Забеляза Нел да се измъква сама през страничната врата към малката площадка и реши да се възползва от сгодния случай. Прокашля се, намери място за чашата си върху масата за подаръците, после напусна топлата гълчава в залата и излезе на хладния нощен въздух.
Нел стоеше до сребристозеления ствол на един самотен евкалипт. Хю си спомни, че някога евкалипти имаше по целия хребет и в деретата от двете страни. Страхотна гледка ще да са представлявали тези призрачни стволове през нощите с пълнолуние.
Да, ето че отлагаше. Дори сега се опитваше да избяга от отговорност, проявяваше слабост.