Нел се дръпна от прозореца и погледна адреса в тетрадката си. Ето, написан собственоръчно с грозноватия й почерк: Антикварен магазин на господин Снелгроув, Сесил Корт номер 4, пресечка на Чаринг Крос — най-известният лондонски специалист по авторите на вълшебни приказки и въобще на стари книги. Дали няма да знае нещо за Елайза?
Библиотекарките в Централната библиотека й бяха дали неговото име и адрес предния ден. Не успяха да изровят информация за Елайза Мейкпийс, до която Нел вече да не се е добрала, но я увериха, че ако има човек, който може да й помогне в издирването, това е господин Снелгроув. Вярно, не бил особено общителен, обаче знаел за антикварните книги повече от всеки друг в Лондон. Бил стар като света, пошегува се една от по-младите библиотекарки, и сигурно бил прочел въпросната книжка с приказки още щом е излязла от печат.
Хладен порив докосна голата й шия и Нел се загърна по-плътно с палтото си. Пое си дъх дълбоко и решително и отвори вратата.
От рамката издрънча пиринчено звънче и възрастният мъж се обърна и я погледна. Пенснето му отрази светлината и стъклата проблеснаха като две кръгли огледалца, а отстрани на главата му стърчаха невероятно големи уши, обрасли с бели косми.
Мъжът наклони глава и отначало Нел си помисли, че той се покланя — някаква реликва от старите обноски, — ала когато светлите му изцъклени очи се показаха над горното ръбче на очилата, тя се досети, че просто се опитва да я огледа по-добре.
— Господин Снелгроув?
— Да — отговори той с тон на раздразнителен училищен директор, — несъмнено. Е, влизайте де, пускате вътре ужасния въздух.
Нел пристъпи напред и усети как вратата се затваря зад гърба й. След като полъхът секна, топлият и застоял въздух отново се успокои.
— Име? — попита старецът.
— Нел. Нел Андрюс.
Той примигна.
— Името на книгата, която търсите — старателно произнесе той.
— Да, разбира се. — Нел отново надзърна в тетрадката си. — Всъщност става дума не толкова за книга.
Господин Снелгроув отново примигна бавно, същинска пародия на търпението.
Нел усети, че вече му омръзва от нея. А това я свари неподготвена, защото обикновено неговата роля изпълняваше самата тя. От изненада започна да заеква дразнещо.
— Т-т-тоест… — Замълча и се постара да се овладее. — Аз вече имам въпросната книга.
Господин Снелгроув рязко си пое въздух, широките му ноздри се затвориха.
— В такъв случай, госпожо, бих допуснал, че след като вече притежавате въпросната книга, не се нуждаете от скромните ми услуги. — Кимна й. — Приятен ден.
С тези думи той се отдалечи, тътрузейки крака, и насочи вниманието си към високата лавица с книги до стълбите.
Отпрати я. Нел зяпна. После затвори уста. Обърна се да си ходи. Спря се.
Не. Идваше отдалеч, за да разплете една загадка, загадката на собствения си живот, а този човек тук беше най-добрата й възможност да хвърли някаква светлина върху Елайза Мейкпийс и причината тя да изпрати Нел в Австралия през 1913 година.
Нел се възправи в целия си ръст, прекоси помещението и застана пред господин Снелгроув. Прокашля се доста красноречиво и зачака.
Той не извърна глава, а само продължи да оглежда лавиците с книгите си.
— Още сте тук. — Просто го установи.
— Да — категорично отвърна Нел. — Идвам отдалеч да ви покажа нещо и не възнамерявам да си тръгна, преди да го направя.
— Госпожо, опасявам се, че сте си изгубили времето, както губите и моето. Не продавам срещу комисиона.
Гняв жегна гърлото на Нел.
— Не искам да продавам книгата си. Моля ви само да я погледнете, за да получа експертно мнение. — Бузите й пламнаха, непознато усещане за нея. Обикновено не се изчервяваше.
Господин Снелгроув се обърна и я измери със светлите си, хладни и предпазливи очи. Устната му потръпна едва забележимо от някакво чувство (не пролича кое точно). Безмълвно и с пестеливи жестове я покани в тясната канцелария зад касата.
Нел влезе със стегната крачка. Съгласието му беше от онези дребни прояви на добронамереност, способни да пробиват решителността на хората. Сълза от облекчение заплашваше да се промуши през защитната й преграда и Нел бръкна в чантичката, търсейки кърпичка, за да възпре предателката. Какво й ставаше, за бога? Тя не изпадаше под властта на емоциите, умееше да се контролира. Поне така беше доскоро, докато Дъг не донесе онзи куфар и тя не откри вътре книжката с приказките и илюстрацията на заглавната страница. Започна да си спомня неща и хора като Писателката например, откъслеци от миналото си, надникна през дупчиците в тъканта на спомените си.