Знае се, че Елайза е живяла със семейството на вуйчо си до двайсет и петата си година, но къде е отишла след това остава загадка. Има различни теории за живота й след 1913 година, но нито една не е доказана. Някои историци предполагат, че тя най-вероятно е станала жертва на епидемията от скарлатина, избухнала по крайбрежието на Корниш през 1913 година. Други, озадачени от излизането през 1936 година на последната й приказка «Полетът на кукувицата» в списание «Литературни съдби», допускат, че се е отдала на пътешествия в търсене на приключенията, за които се разказва в приказките й. Тази интригуваща идея тепърва трябва да бъде удостоена с внимание от страна на учените, но въпреки тези теории съдбата на Елайза Мейкпийс и датата на нейната смърт остават литературна загадка.
Запазен е един портрет с въглен на Елайза Мейкпийс, нарисуван от известния портретист от Едуардовата епоха, Натаниъл Уокър. Открита след неговата смърт сред недовършените му произведения, скицата, озаглавена «Писателката», в момента е изложена в галерия «Тейт» в Лондон. Макар да е издаден само един сборник с приказки от Елайза Мейкпийс, произведенията имат богато метафорично и социално съдържание и заслужават сериозно научно изследване. Ако в ранните приказки като «Подмененото дете» се долавя силно влияние от европейската приказна традиция, по-късните като «Очите на магьосницата» намекват за по-самобитен и дори, може да допуснем, автобиографичен подход. Подобно на много писателки от първото десетилетие на този век обаче Елайза Мейкпийс става жертва на културния обрат след знаменателните световни събития в началото на столетието (две от които са Първата световна война и борбата за избирателно право на жените) и изчезва от читателския кръгозор. Много от приказките й са изгубени през Втората световна война, когато цели течения от по-малко известни периодични издания са откраднати от Британската библиотека. Вследствие на това Елайза Мейкпийс и нейните приказки са относително неизвестни днес. Творбите й и самата авторка сякаш изчезват от лицето на земята подобно на много други призраци от първите десетилетия на двайсети век.“
14
Лондон, 1900 г.
Над магазинчето за вехтории на господин и госпожа Суиндъл в тясната им къща на брега на Темза имаше малка стаичка. Беше тъмна и тясна и миришеше на мухъл (естествена последица от лошата канализация и липсата на вентилация), избелели стени, които се напукваха през лятото и течаха през зимата, и камина с толкова отдавна запушен комин, че да предположиш обратното би било направо невъзпитано. Въпреки лошите условия обаче стаята над магазинчето на Суиндъл беше единственият дом, който Елайза и нейният брат близнак Сами познаваха, капчица безопасност и сигурност в един живот, иначе лишен и от двете. Бяха родени през есента на страха, сковал Лондон, и колкото повече растеше Елайза, толкова повече се убеждаваше, че този факт я е направил такава, каквато е. Изкормвача беше първият противник в живота й — живот, който щеше да изобилства с такива като него.
Онова, което най-много допадаше на Елайза в таванската стаичка — всъщност единственото, което й допадаше, — беше процепът между две тухли високо над старата чамова полица. Тя беше изключително признателна, че немарливостта на някогашния строител в съчетание с упорството на местните плъхове са създали тази хубава широка пролука в мазилката. Ако легнеше по корем и се изпънеше върху полицата, притиснала очи към пролуката и наклонила глава, виждаше близкия завой на реката. От тайната си наблюдателница можеше да разглежда незабелязана приливите и отливите на всекидневния живот. Така Елайза постигаше и двете си мечти — да вижда, без да я виждат. Защото макар собственото й любопитство да не познаваше граници, Елайза не обичаше да бъде наблюдавана. Тя разбираше, че е опасно да те забелязват, че определен вид вглеждане много прилича на кражба. Знаеше го, понеже й беше любимо да прави точно това — да съхранява в паметта си образи, които да превърта, преозвучава и преоцветява колкото си поиска. Да ги преплита в палави истории, в полети на въображението, които ужасяваха хората, станали неволно неин източник на вдъхновение.