А имаше толкова много хора, измежду които можеше да избира. Животът на брега на Темза, където живееше Елайза, никога не секваше. Реката беше животворната кръв на Лондон, прииждаше и спадаше заедно с несекващите приливи и отливи, прокарваше и полезното, и вредното навътре към града и извън него. Елайза обичаше времето, когато с прилива пристигаха лодките и лодкарите гребяха и развеждаха хората насам-натам, а лихтерите докарваха стоки от товарните кораби, ала всъщност реката се оживяваше истински по време на отлива. Когато водата спаднеше достатъчно, за да може господин Хакман и синът му да започнат да претърсват с драга дъното за трупове, чиито джобове да изпразнят. Когато препитаващите се от калта започнат да оглеждат вонящата маса за въжета, кости или медни пирони — каквото и да е, само да могат да го заменят за монети. Господин Суиндъл имаше своя банда калтаци и свой участък в калта — вонящ квадрат, който той охраняваше, все едно там се пази кралското злато. Онези, които се осмеляха да преминат границата на владенията му, най-вероятно щяха да се озоват сред мъртъвците, чиито подгизнали джобове ще претърсват господин Хакман и синът му при следващия отлив.
Господин Суиндъл все притискаше Сами да се присъедини към калтаците. Твърдеше, че дълг на момчето е при всяка възможност да се отплаща на хазяина си за неговата щедрост. Защото макар Сами и Елайза да успяваха да припечелват достатъчно за наема, господин Суиндъл не ги оставяше да забравят, че свободата им зависи от неговото благоволение да не осведомява властите за неотдавна настъпилата промяна в семейното им положение.
— Доброжелателите, които се навъртат и душат наоколо, ще се радват да научат, че две сирачета като вас са останали сам-самички на белия свят. Ама наистина много ще се зарадват — обичаше да повтаря той. — Би трябвало да ви отпратя веднага след кончината на майка ви.
— Да, господин Суиндъл — отговаряше Елайза, — благодаря ви, господин Суиндъл, и много мило от ваша страна.
— Хммм… Не го забравяйте. Тук сте само защото аз и госпожата имаме добро сърце. — После той навеждаше треперещия си нос и очите му се присвиваха дори само заради злонамерения му нрав. — Ако момчето, което адски го бива да намира разни неща, намери пътя към моя кален участък, може и да се убедя, че си струва да ви задържа. Не познавам друго хлапе с толкова добър усет.
И беше вярно. Сами имаше дарбата да открива съкровища. Още откакто бе съвсем мъничък, красивите неща сякаш сами се полагаха в нозете му. Господин Суиндъл твърдеше, че се дължи на небесната закрила над всеки идиот, че Бог се грижи за глупаците и за лудите, но Елайза знаеше, че не е вярно. Сами не беше глупак, той просто виждаше по-ясно от повечето хора, тъй като не си губеше времето с приказки. Не продумваше нито дума, никога. Нито веднъж през всичките дванайсет години от живота си. А и не се налагаше, поне според Елайза. Тя винаги знаеше какво мисли и чувства брат й, открай време беше така. В крайна сметка бяха близнаци, двете половини на едно цяло.
Така беше узнала, че той се страхува от речната кал, и макар да не споделяше този негов страх, тя го разбираше. Близо до водата въздухът се променяше. Нещо в изпаренията от калта, в бръснещия полет на птиците, в странните звуци, които отекваха между бреговете на реката…
Елайза съзнаваше, че трябва да се грижи за Сами, и то не само понеже мама непрекъснато й го повтаряше. (Мама имаше необяснимата теория, че някакъв лош човек — така и не каза кой — ги дебне, твърдо решен да ги намери.) Дори докато бяха съвсем малки, Елайза съзнаваше, че Сами се нуждае от нея повече, отколкото тя от него, още преди да се разболее от скарлатина и за малко да го изгубят. Нещо у него го правеше уязвим. Другите деца го знаеха, докато близнаците бяха малки, а сега го знаеха и големите. Някак усещаха, че Сами не е като тях.
И той наистина не беше, тъй като бе подменено дете. Елайза знаеше всичко за подменените деца. Беше чела за тях в една книжка с приказки, която се задържа известно време във вехтошарския магазин. Имаше и картинки. Феи и елфи, които изглеждаха досущ като Сами с тънката му рижа коса, дългите тънки крайници и кръглите сини очи. Майка им твърдеше, че Сами бил различен от другите деца още като бебе: притежавал някаква невинност, покой. Разказваше, че докато Елайза намръщвала личицето си и реввала за храна, Сами изобщо не плачел. Лежал си в кошчето и слушал, все едно вятърът довява прелестна музика, която само той чува.